— Радвам се да го чуя — отвърна Меткалф. — Знаех, че мога.
Лана се изкашля.
— Ще ме извините ли, господа? Трябва да се връщам при Руди. Той ще си помисли, че съм го зарязала.
Час по-късно Меткалф се качи в бентлито на втория секретар в британското посолство, където имаше и други гости, които се връщаха в Москва. Настроението им беше пиянско, разменяха си закачки на висок глас, заливаха се от заразителен смях. Когато колата стигна в края на дългия черен път и тъкмо щеше да завие по павираното шосе, Меткалф изведнъж викна:
— По дяволите, забравих си куфарчето!
Няколко души измърмориха. Един от тях извика:
— Не, няма да се връщаме. Можеш да бъдеш сигурен, че момчетата от НКВД вече са го отворили и са задигнали съдържанието му.
— Само спри, ако обичаш — каза Меткалф.
— Да не си решил да се върнеш пеш? — възкликна женски глас.
— Ще подишам чист въздух — отговори Меткалф. — Ще хвана друга кола.
Слезе от бентлито и тръгна бавно обратно към дачата, докато автомобилът изчезна от погледа му. После спря, за да се огледа и да се увери, че никой не го наблюдава.
Рязко се отклони от пътеката и изчезна в гъстата гора. Беше сигурен, че никой не го видя. Нито преследвачът му със сивите очи, нито надзирателят на Лана Кундров. Ако беше сгрешил, ако все пак го следяха, последиците щяха да са огромни. Но той не можеше да бъде по-внимателен.
17
Под краката му пукаха клонки и иглички. След като навлезе дълбоко в гората, за да е сигурен, че не се вижда откъм пътеката и че фаровете на отпътуващите автомобили няма да го осветят, извади фенерчето и военния компас. Насочи лъча към компаса и ориентирайки се по магнитната стрелка, тръгна на север.
Не разполагаха с карта на района, така че Роджър беше съставил схема, използвайки координатите на компаса.
Меткалф знаеше, че Роджър е заровил предавателя в този участък на гората и беше обозначил мястото с проста система от знаци.
Обхождайки със светлинния лъч мястото във всички посоки, той търсеше дърво, белязано с червена боя. Мястото представляваше гъсталак от стари брези с обелени стволове и високи стройни борове. Извън тесния светлинен лъч мракът бе почти непрогледен. Под нощното небе се стелеше гъста покривка от облаци, които закриваха луната. Погледна си часовника. Червеният циферблат показваше почти два часа през нощта. Като във всяка гора и в тази не цареше мъртва тишина. Периодично вятърът разклащаше клоните на брезите. Тук-там пробягваха дребни животинки.
Меткалф крачеше бавно, опитвайки се да прикрива светлината, но нямаше начин да върви безшумно. Постоянно се ослушваше за необичайни звуци, откъдето и да идваха. Тъй като се намираше в района на дача, която принадлежеше на американското посолство, беше близко до ума да очаква, че той се проверява периодично от патрули под шапката на НКВД. Предполагаше, че охраната не се появява посред нощ, но човек никога не можеше да е сигурен.
Къде ли се намираше маркираното дърво? Имаше, разбира се, вероятност Роджър да не е успял да постави уговорените знаци, ако е бил засечен. А може би компасите им не бяха точни, което бе по-вероятното обяснение. Ако уредът не е настроен внимателно, отклонението на стрелката може да достигне до няколко десетки метра. Компасът не е предназначен за ограничени площи, а за огромни пространства.
Най-после стигна до бреза с петно от червена боя, нанесена скоро. Тя все още не беше засъхнала. Брезата се намираше в най-отдалечения край на определения от Роджър участък и бе първата от общо три маркирани дървета, които насочваха към мястото със скрития предавател. Провери отново компаса, пренастрои го, отклони се на шейсет градуса на запад и стигна до втория знак. Дочу пукот отдалеч, вероятно от неколкостотин метра. Замръзна на място, загаси фенерчето и се заослушва. След минута се увери, че шумът не е необичаен и не е свързан с присъствието на човек. Включи светлината, продължи надясно, докато мярна следващото светлеещо петно от червена боя върху дънера на дърво на около сто метра север-северозапад.
Намери го. Последният знак.
Меткалф и Роджър се бяха разбрали предварително как точно ще бъде скрит радиопредавателят. Проблемът се състоеше в това, че Роджър не можеше да е сигурен, преди да стигне на мястото, дали ще успее да го направи според уговорката. Човек никога не знаеше, преди да види с очи, най-важна си оставаше импровизацията. Дали ще се намерят кухини в дърветата. Или някакъв вид постройка, навес или барака.
Отговорът се съдържаше в код, съставен от букви и цифри, които Роджър бе издълбал с джобно ножче в основата на третото маркирано дърво. Меткалф откри знаците, отбелязани с печатни букви: „Це 8 С“. Това означаваше, че апаратът се намираше точно на осем стъпки на север от дървото. „Це“ се отнасяше до третия от шест варианта: беше скрит в земята и покрит с нещо, което е имало подръка. Меткалф отброи осем стъпки и веднага зърна огромния плосък камък, прикрит в по-голямата си част от храсталаците. Обикновен наблюдател нямаше да забележи нищо. Меткалф клекна и разчисти боровите игли, клонки и изсъхнали листа, после отмести камъка. Отдолу се показа зеленият брезент, в който Роджър беше увил малкия кожен куфар, пъхнат в дупка, която той явно бе изкопал предния ден. Меткалф измъкна куфара с огромни усилия, той бе прилепнал плътно към почвата, и след като разчисти пръстта, го отвори. Не беше никакъв проблем да го използва в тъмнината, тъй като предварително бе разучил добре как действа.