Выбрать главу

Побързай — подканяше се Меткалф. Седиш на осветено място посред тъмна гора край Москва. Всяка изминала минута увеличава риска да те открият.

Започна да почуква върху морзовия ключ, който бе разположен в долния десен ъгъл откъм лицевата страна на предавателя. Работеше бавно, нямаше опит. В Париж не се налагаше да използва радиостанция, а лошото осветление правеше нещата още по-трудни. Шифрограмата беше адресирана до някаква база 23-С у дома, което автоматично сигнализираше, че е за Коркоран. Разшифрованото съобщение щеше да стигне до него по безопасни канали. Веднага щом чу сигнала, че телеграмата е получена, свали слушалките и изключи предавателя.

Изгаси светлината, разглоби апарата, прибра кристала, после върна кутията в брезентовия калъф. Пъхна я обратно в дупката, върна големия плосък камък отгоре и накрая се постара да прикрие следите, които бе оставил на мястото, за да не личи по нищо, че е имало някой. Дочу пукот от счупване на клонче.

Замръзна на място. Заослушва се. Не се съмняваше, че бе предизвикан от нещо по-голямо от катеричка.

Още един пукот, последван от звука на прекършени храсти. И отново.

Не беше животно. Беше човек. Някой се промъкваше трудно през гъсталака, тежките стъпки като че ли приближаваха.

Беше сигурен. Нямаше грешка. Някой идваше към него. Меткалф се премести тихо, колкото можеше, няколко стъпки наляво, за да се скрие зад един бор. Сърцето му биеше лудо. Стоеше на около мегьр от радиостанцията, която току-що бе заровил. Но нямаше начин да е сигурен, че не са го наблюдавали как укрива апарата в земята. Колко ли дълго фенерчето му бе стояло включено? Дали светлината беше привлякла вниманието на човека, идващ насам, който и да беше той.

Даде си също сметка, че ако го откриеха тук, съвсем скоро щяха да намерят и предавателя. Щяха да се чудят какво е правил тук и да претърсят мястото.

Налагаше се да бяга, не можеше да рискува да го хванат. Не само защото се намираше на няколко стъпки от модерна шпионска апаратура, още загрята, което бе сигурно доказателство, че току-що е била използвана, а и защото носеше у себе си други изобличаващи улики. Копринената кърпичка, изписана с криптографски кодове, която беше сгънал и прибрал в джоба на сакото си; у него се намираше и листчето оризова хартия с еднократните кодове. Да не говорим за кристала на предавателя. Всичко това доказваше безспорно, че е шпионин. Ако ме хванат, е свършено с мен.

Дали да не ги изхвърли, да ги пусне на земята и просто да се отърве от тях? А после какво? В момента, в който по-бегнеше, щяха да го последват и да открият онова, което зарежеше на земята. Ако ги изхвърлеше, докато бяга, само щеше да привлече вниманието върху тях. А той не желаеше да се лиши от жизненоважни пособия. Кристалът беше незаменим. Без него нямаше да може да се свързва с базата у дома. Без еднократните кодове и шифрите на коприната не би могъл да шифрова съобщенията си. Щеше да остане изолиран в Москва без средства за връзка с Коркоран.

Беше ясно, че няма избор. Трябваше да бяга, но в момента, в който тръгнеше, щяха да го последват. За миг изпита колебание, обмисляйки възможностите си, опитвайки се да избере най-добрата. Вторачи се в нощния мрак, мъчейки се да види кой приближава. Проклетият агент на НКВД, русият мъж с бледите очи, който сякаш го откриваше, където и да отидеше? Или лейтенант Кундров от ГРУ, надзирателят на Лана?

Не. Не беше нито един от двамата. Сега вече успя да долови в мрака очертанията на приближаващата фигура. Първоначално му се стори, че е военен с шуба и кепе. После Меткалф осъзна, че беше агент на НКВД. Забеляза ясно пагоните и значката на шапката. Определено от съветската служба за сигурност, най-вероятно от управлението за охрана, отделение към НКВД, чиито служители отговаряха за охраната на границите и на зоните със специален режим на сигурност.

Логично бе поделение на НКВД да е натоварено да патрулира в района около вилата на американското посолство. НКВД обичаше да държи под око всички чужденци, особено американците, а една вила извън града изискваше особено внимание. Органите за сигурност приемаха, че всички дипломати са шпиони. След като повечето съветски дипломати в чужбина бяха шпиони, защо и всяка друга страна да не постъпва по този начин? При това положение беше от значение за националната сигурност да се патрулира районът, опасващ собствеността на посолството. Не беше изключено в гората да имат някакво съоръжение. Горите около Москва бъкаха от бази и инсталации на Червената армия, ГРУ или НКВД.