Выбрать главу

Той обаче не очакваше патрул по това време на нощта. А дали не разполагаха тук с наблюдателен пост? Не, нямаше логика. Те патрулираха на групи най-малко по двама или трима. По това време на нощта обиколките им най-вероятно не бяха чести и затова Меткалф не беше чул или забелязал никакви признаци до този момент.

Но след като имаше един патрул, трябваше да има и още.

Войникът доближаваше все повече. Беше не по-възрастен от двайсет години, но това не означаваше, че е неопитен. Вървеше в тъмницата, без да използва фенерче, което подсказваше, че е обучен да броди нощно време из тия гори и че познаваше пътеките и сечищата. Руснакът имаше предимства пред Меткалф. Секундите течаха, не биваше да остава повече тук, скрит зад дървото. Ако патрулът приближеше още малко, щеше да забележи чужденеца.

Изведнъж лумна огьнче от кибритена клечка и също толкова бързо загасна.

Патрулът драсна клечката, но не за да си светне или да запали цигара. Беше сигнал — сигнал към другите Откъм далечината се чу шум — трополене на тежки обувки. Сега вече можеше да долови и гласове, бърза размяна на реплики. По това се разбираше, че става дума за нещо спешно. Останалите патрули от групата, известени от запалената клечка, започнаха да тичат, чупейки по пътя си клони и храсти, без да си правят труда да скрият движенията си. Те идваха точно към него!

Меткалф си плю на петите, промъкна се в тесен отвор между две дървета, и побягна през храстите, вдигайки шум, който не можеше да се избегне. Тичаше бързо, колкото му позволяваха условията. Придвижваше се зигзагообразно от сечище към сечище, взирайки се напред, за да разбере предварително откъде да мине, но нощта бе почти непрогледна и видимостта ограничена най-много до метър и половина.

Откъм гърба му долитаха виковете на руски, инструкциите, които издаваше старшият на групата. Макар че не смееше да се обърне, по промяната в шума, който вдигаха, разбра, че са се разделили и че всеки е поел по различна пътека с надеждата да установят посоката, в която се движи жертвата им.

Не използваха фенерчета. Най-вероятно не се нуждаеха от светлина, тъй като познаваха този участък от гората. А може би не искаха да губят време да вадят фенерчетата. Каквато и да беше причината, това бе от полза за Меткалф: тъмнината е най-доброто прикритие.

Припомни си смътно топографията на терена, макар и само онова, което бе видял, докато се разхождаха с Лана около дачата и докато го возеха в колата на тръгване от приема. Знаеше, че гората растеше върху хълмист терен, който завършва с падина. Беше я видял от задния двор на дачата. Вътрешното му чувство за ориентация му подсказа, че се движи в посока към падината. Доказателство за това бе и наклонът.

Но как можеше да избяга от обучени патрули? Вероятно бе невъзможно, но поне щеше да опита. Иначе му се пишеше зле. Ако успееха да го хванат и да го отведат на „Лубянка“, щяха да го хвърлят в затвора и нито Корки, нито някой от посолството можеше да го спаси. Американски шпионин в Съветска Русия го чакаше затвор или трудов лагер в Сибир — ужасния гулаг, за който беше чувал, а по-вероятно щяха да го екзекутират.

Изпълнен с ужас, той продължаваше да тича, промъквайки се между дърветата, като се движеше не в права линия, с надеждата да обърка преследвачите си. Изведнъж проехтя изстрел.

Експлозия. Куршум разцепи кората на едно дърво на не повече от метър зад него. Още един! Този път куршумът мина през кората на дърво на стъпка от него. Изведнъж гората се изпълни със стрелба. Куршумите свистяха навсякъде, един мина толкова близо до главата му, че усети струята въздух край ухото си. Залегна на земята, за да ги заблуди, и започна да лази на ръце и колене, после скочи на крака и затича с приведена глава ту насам, ту натам. Уплашен човек винаги прибягва към предвидими действия — обичаше да казва Корки. Най-лесният начин, най-краткият път между две точки. Така че трябва да се наруши този естествен, предвидим начин на поведение.

Нов дъжд от куршуми, няколко минаха далече от него, но един — тревожно близо. Идваха от три различни посоки. Явно мъжете се бяха разделили, опитвайки се да го обградят. Най-малко един от тях стреляше със забележителна точност, при това тичайки. Над главата си Меткалф забеляза скално образувание върху гребена на невисок хребет. Тръгна натам, надявайки се, че заоблените камъни и сипеят ще му предоставят временно прикритие срещу изстрелите. Втурна се напред, после направи скок и се пльосна върху ръбестата скала. Изстена от болка, погледна надолу и видя отблясъка от ледена повърхност на слабата лунна светлина. Беше на ръба на дълбока падина. През нея минаваше поток, който явно бе замръзнал. Двата бряга бяха засипани от сняг и лед. Разстоянието до потока беше повече от шест метра. Щеше да е рисковано да скочи. Но да се върне обратно беше още по-рисковано. Нов залп от стрелба с пистолет засипа земята, куршумите рикошираха от скалите. Неточните попадения бяха признак, че е успял да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите. Те явно бяха изостанали доста назад и не можеха да се прицелват, макар да стреляха от различни позиции. Беше много вероятно въобще да не го виждат. Грабна голям камък и го метна възможно най-далече, в обратна посока и вдясно. При падането се чу силен трясък.