Залпът от изстрели последва почти незабавно в посоката, където тупна камъкът, а това му подсказа, че тактиката му бе успешна.
После, без много да му мисли, ръководейки се единствено от инстинкта си за самосъхранение, скочи към заледения бряг на потока с прибрани към тялото крака, за да омекоти удара при приземяването. Болка прониза цялото му тяло, тъй като се подхлъзна и се просна върху неравния заледен бряг. Изправи се с мъка на крака, застана до ръба на потока и провери с крака здравината на леда. Стори му се твърд, с дебелина поне няколко сантиметра. Реши, че ще може да премине. Внимателно пристъпи върху леда, после направи още една крачка и изведнъж кората се пропука и той затъна до колене в полуледената вода. Задъха се. Водата беше непоносимо студена, толкова, че докато се мъчеше да се измъкне от коритото на потока на хлъзгавия бряг, стъпалата му се вкочаниха.
Стрелбата ехтеше далеч зад него, което показваше, че е заблудил преследвачите си и те бяха тръгнали в грешна посока. Беше достатъчно някой от тях да се изкачи на хребета, да погледне към потока и щеше да го види.
Ледената покривка на потока беше тънка и се чупеше, докато напредваше през непоносимо студената вода. Почти стигна до другия бряг, когато десният му крак, напълно безчувствен от студа, се спъна в нещо и той падна с лице върху скования от лед бряг. Дрехите му бяха напълно подгизнали и трепереше от студ, докато се мъчеше да се изправи. Безчувствените му крака не се подчиняваха. Тежаха като безжизнени камъни, напълно лишени от подвижност. Погледна встрани и забеляза на пет-шест метра пред себе си купчина изсъхнали клони и листа, покрити с ледена глазура, в подножието на стръмнината, в края на речния бряг. Вероятно клоните бяха довеяни тук от буря. Меткалф долази с последни сили до купчината. Клоните бяха чупливи и той лесно се промуши в тях, заравяйки се дълбоко. Краката му бяха като парализирани и трепереха, той не можеше да продължи. Трябваше да си почине. Ако се опиташе в този момент да бяга, веднага щяха да го хванат. Нямаше сили, реакциите му бяха забавени. Протегна ръка и подреди сухите клони и листа плътно над тялото си, за да се скрие добре.
Само след минута-две дочу тичащи стъпки и високи гласове, които приближаваха. Меткалф не беше в състояние да определи точно откъде идват. Патрулният наряд можеше да е на хребета, а ако се бяха спуснали в падината, щяха да забележат изпочупения лед на повърхността на потока. Той щеше да ги доведе до мястото, където се криеше, където лежеше, целият треперейки, защото тялото му наистина яко трепереше.
В следващия миг прокънтя изстрел. Така и не разбра от какво разстояние.
— Той е там! Виждам го! — викаше най-младият от патрулите, който го забеляза пръв. Беше селски момък, диалектът му го издаваше.
— Какви ги дрънкаш?
— Ето там! Вася, тъпако, ей там!
— С автомата, идиот такъв, не с пистолета.
Дали го бяха забелязали? Дали сивото му палто не се провиждаше между клоните? Той се сви. Какво можеше да стори? Ако бяха сбъркали, най-глупавото от негова страна би било да се измъкне от убежището си и да привлече вниманието им. Но ако не грешаха, ако някой от тях наистина го бе мярнал и сега подготвяше автомата си за стрелба, беше мъртъв. Добре прицелен изстрел в главата стигаше.
— Добре — каза младежът.
Меткалф не беше религиозен, но усети, че се моли на Господ да са достатъчно далеч, за да не го улучат. Затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Сърцето му щеше да изскочи.
Изстрелът проехтя, огласяйки гората.
До него не достигна никакъв куршум. Вероятно беше стреляно в грешна посока.
— Пропусна — дочу глас на възрастен.
— Видях го! — отговори младежът. — Видях очертанията му. Бяха съвсем ясни.
— Идиот — кресна старшият. — Било е сърна!
— Не беше сърна!
Намеси се още един глас на третия член на наряда.
— Артьом е прав. Било е сърна, а нищо чудно да е било елен. Но пропусна.
— Знам как изглежда елен! — възрази младокът. Докато бях момче, ходех често на лов.