— Ти още си момче и току-що стреля по елен, но не го уцели.
— Добре, добре, както кажете. Било е елен — съгласи се младежът, — но съм сигурен, че видях човек. Знам разликата между човек и елен.
Възраженията му бяха посрещнати със смях от останалите.
От обидения глас на новобранеца и подигравките на другарите му стана ясно, че бяха отпаднали подозренията им за присъствието на човек, който бяга през гората.
— Хареса ли малкото ловно приключение, Саша? След като ни накара да тичаме двайсет километра през проклети те шубраци? Според мен за тая вечер спортуването ни бе достатъчно. Студено е, а и смяната ни свършва.
— Кучешки студ — съгласи се другият патрул. — „Орденът Сталин“ се връчва на другаря Шубенцов за смелия му опит да хване и ликвидира елен контрареволюционер въпреки съпротивата на неговите поддръжници кулаци. Хайде да се измитаме.
Дълго, поне половин час, макар че бе изгубил чувството си за време, Меткалф остана затрупан под вейките, листата и снега, преди да посмее да се измъкне. Чу как патрулите от НКВД си тръгнаха, разговаряйки оживено. Те не спираха да се закачат с младока, който пръв забеляза Меткалф. Новобранецът май наистина беше стрелял срещу елен, което бе щастливо стечение на обстоятелствата за Меткалф. Те останаха с впечатлението, че през гората е бягал елен, а не човек. Вече не вярваха на новобранеца, който пръв забеляза Меткалф, макар да беше мярнал само силуета му от далечно разстояние. Но Меткалф реши да изчака за всеки случай, докато се увери, че не е останал никой от патрулите. Ако мястото им бе заела следващата смяна, той не долови никакъв признак за това.
Крайниците му бяха вкочанени и обездвижени, но започна да усеща вече краката си. Кратката почивка му се отрази добре. С огромни усилия той успя да се вдигне на крака, олюлявайки се върху леда, снега и мъртвите листа. Беше премръзнал и изтощен, но задължително трябваше да се махне оттук. За щастие, нощното небе малко просветна. Луната светеше слабо и той можеше да се ориентира. С помощта на компаса и фенерчето тръгна през гората към дачата, като през всичкото време беше нащрек за патрули. Налагаше се да импровизира, за да се добере до Москва, а дачата беше най-подходящото място за това. Имаше автомобили и ако се наложеше, можеше да открадне някой от тях. Все някой от гостите щеше да си тръгне към града и той да се възползва.
Репутацията му на бонвиван щеше да е от полза, за да обясни окаяния си външен вид. Можеше да се направи на глупак и да каже, че е излязъл с момиче, че е бил мъртво пиян, паднал е и се е изпоцапал и изподрал… Винаги имаше начин да се съчини някаква достоверна история. Ако съпругата на посланика беше още там, а нямаше как да не е там, след като имаха гости за уикенда, щеше да повярва, тъй като беше чувала доста пикантни клюки за него. Тя го видя, като си тръгваше, но едва ли би се учудила, ако узнаеше, че е бил с жена…
Доближавайки вилата, той стигна до конюшнята, която видя през верандата. Тук посолството гледаше коне. А той можеше да преспи до сутринта, без да се налага да отговаря на въпроси. Влезе вътре, внимавайки да не събуди животните.
Но конете моментално се размърдаха и започнаха да пръхтят неспокойно. Вътре светеше фенер, вероятно заради конете. Светлината му беше мъждукаща и жълта. Имаше десет клетки, но само три коня — великолепни арабски коне, два черни и един кафяв. Единият изцвили. Бяха красиви, но страхливи животни и ако не успееше да ги успокои, те щяха да вдигнат шум и да събудят гостите и домакините в дачата. Един след друг трите коня се изправиха на крака, пръхтяха с ноздрите си и извиваха шиите си. Бяха с наострени уши. Меткалф приближи внимателно първия, не откъм гърба, за да не го уплаши, а отстрани. Заговори му нежно и тихо. Конят издаде нисък звук, когато Меткалф започна да го гали по шията, раменете и хълбоците. След няколко минути животното се успокои. Ушите му се върнаха в нормално положение, а долната му челюст се отпусна. Останалите също се усмириха. Дишането им стана нормално и безшумно.
Меткалф се отпусна върху купчина слама близо до газовия фенер, който излъчваше макар и слаба топлина, и заспа. Сънят, от който се нуждаеше отчаяно, го връхлетя почти мигновено. Спа дълбоко, сънува странни сънища.
Събуди го лъч слънчева светлина. Беше ранно утро и макар че можеше да спи още часове наред, се надигна. Всичко го болеше. Неудобното легло от слама беше възпалило раните и драскотините, които получи, докато бягаше през гората. Беше целият в слама. Седна, изтри сламките от лицето си и потърка уморените си очи.
Внезапно изскърцаха ръждясали панти и конюшнята се изпълни със светлина. Някой отвори вратите. Меткалф скочи и бързо се шмугна в празна клетка, притискайки се плътно към стената. Арабските коне зацвилиха кротко, не от страх, а за поздрав. Те познаваха човека, който влезе.