За него не беше безопасно да стои на мястото, където бяха открили радиостанцията. Щяха да изпратят хора да дебнат скришом за шпионина, когато се върне. Като при престъпниците, за които се твърди, че винаги се връщат на местопрестъплението.
Трябваше да се измита оттук час по-скоро!
Меткалф се върна бързо при Лана и конете. Метна се на седлото. Тя явно забеляза, че е напрегнат.
— Скъпи, какво не е наред?
— Нищо — отговори той сдържано. Пое поводите, за да потегли конят обратно през гората към пътеката. След няколко секунди добави: — Нищо не е наред.
Лана се вторачи в него, после кимна разбиращо.
— Добре дошъл в СССР — каза тя с мрачна, многозначителна усмивка.
Върнаха се на пътеката и потеглиха обратно към дачата. Сега водеше Меткалф. Пред конюшнята слязоха от конете и ги вкараха вътре. Лана напълни кофа с вода от чешмата с ръчна помпа. Конят й я изпи жадно. После наля още една кофа вода и я постави пред коня на Меткалф, той също утоли жаждата си. Животните я познаваха, доверяваха й се. Тя свали седлото и го отръска, преди да го закачи, махна юздата и я прибра на мястото й. Работеше бързо, с вещина и през всичкото време му гукаше гальовно, галеше го. Откачи хавлиена кърпа от закачалката и избърса нежно коня, за да възстанови кръвообращението на гърба му. После започна да го реши с мека четка. Меткалф направи същото. Работеха мълчаливо, но това не беше неловко мълчание. Усещаше се съпричастност, като при стари приятели, които нямат нужда да говорят. След като прегледа копитата на коня за камъчета, тя го отведе в клетката му.
Докато той затваряше клетката на другия кон, забеляза, че тя се бе доближила до него, сякаш искаше да му каже нещо.
Вдигна нагоре към него глава, а очите й бяха пълни със сълзи. Протегна и двете си ръце и обгърна с тях лицето му. Устните й се разтвориха, когато докоснаха неговите. Усещаше влагата от сълзите й, които се стичаха по кожата му. Цялата трепереше. Свали ръцете й и започна да я прегръща, да я милва, докато се целуваха със страст, която го удивляваше. Притисна я силно към себе си. Ръцете й масажираха таза и хълбоците му, а той доближи едната си ръка към гърдите й. Изведнъж тя се дръпна от него.
— О, Боже, Стива — прошепна с тъжен глас. — Вземи ме. Моля, те. Люби ме.
За легло им послужи конски чул, метнат набързо върху няколко бали слама. Беше твърдо и не много удобно, но в изблика на неустоима страст не забелязваха нищо. Любиха се бързо и без да продумат, полуразсъблечени. Също толкова бързо се облякоха от страх да не ги заварят. Докато се обличаше, Лана изтананика нещо.
— Какво беше това? — попита Меткалф.
— Кое какво беше!
— Тази песен. Прозвуча ми познато.
Тя се засмя.
— Колко силни са ръцете ти, когато ме прегръщаш.! По някаква причина тази песен изплува в съзнанието ми.
— Красива е. Остава ли уговорката ни за утре вечер?
— Да, разбира се. Защо не?
— Рудолф няма ли да заподозре?
— Моля те — каза тя с плачлив тон. — Така добре не съм се чувствала от толкова дълго време. Защо трябва да споменаваш името му?
— А какво правиш при него? Знам, че не го обичаш. Не разбирам.
— Има много неща, които не разбираш, Стива.
— Обясни ми ги — каза той и хвана ръката й.
Тя прехапа долната си устна.
— Нямах избор.
— Не си имала избор? Човек винаги има избор, миличката ми.
Тя поклати бавно и тъжно глава, а в очите й отново пробляснаха сълзи.
— Не и когато е затворник, дорогой мой. Не и когато е заложник.
— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл…
— Става дума за баща ми. Той знае колко много обичам баща си и че съм готова на всичко, за да го предпазя.
— Фон Шюслер заплашва баща ти?
— Не, не открито. Той… той има документ. Лист хартия, който може да убие баща ми. Да причини ареста или екзекутирането му.
— Лана, какво, по дяволите…?
— Чуй ме. Моля те, изслушай ме! — Тя хвана ръката му и я стисна силно между дланите си. — Чувал си за прочутия червеноармейски генерал Михаил Николаевич Тухачевски, великия герой на революцията, нали?
— Чувал съм името му, да.
— Той отбраняваше Москва през 1918 г., превзе Сибир през 1920. Велик, предан военачалник. Оглавяваше Генералния щаб на Съветската армия. Беше стар приятел на баща ми. Няколко пъти сме се събирали на вечеря заедно със семейството му. Баща ми го боготвореше. Имаше снимка, на която са двамата с Тухачевски, която държеше на видно място върху пианото.
Тя замълча за миг, пое дълбоко дъх.
— Една нощ през май — преди три години, през 1937 — спях, когато чух звънеца на входната врата. Помислих си, че е някой негодник, хулиган или пияница, така че се обърнах и покрих главата си с възглавницата. Но звъненето продължи. Погледнах си часовника. Беше полунощ. Накрая звънецът спря и аз отново заспах. Имах важно представление на следващата вечер — играех в „Спящата красавица“. Трябва да бе минал час, когато отново се събудих. Този път от викове. Гласът на баща ми. Станах от леглото и се заслушах. Гласовете идваха откъм кабинета на баща ми. Той спореше с някого. Отидох до кабинета, но спрях пред вратата. Баща ми беше вътре по халат и разговаряше оживено с Тухачевски. Първата ми мисъл беше, че маршал Тухачевски се кара за нещо с баща ми и ужасно се ядосах. Стоях там и подслушвах. Но скоро разбрах, че не се карат въобще. Баща ми беше гневен, толкова гневен никога не го бях виждала, но не на своя приятел Михаил Николаевич. Беше бесен заради Сталин. Самият Тухачевски не се гневеше, гласът му бе някак тъжен, покорен, почти траурен.