— Каза, че негов стар приятел го помолил да потърси някого. Не си спомнял името. Някой, който е пристигнал от Париж.
— Е, това ме изключва.
— Само че нещо не беше както трябва. Мен ме бива повече в измъкването на информация, а не в предоставянето, нали знаеш. Професионален нюх. Но нещо в неговата история ми намирисваше, трябва да си призная. Не си спомнял името. Моля, моля. Да ги разправя на друг.
Роджър Мартин още спеше, когато Меткалф почука на вратата му.
— Излиза ли ти се на разходка? — попита Меткалф.
— Не особено — прозя се Роджър.
— Добре. Да тръгваме.
Двамата бяха последвани от нов екип момчета на НКВД, които веднага заеха позиции за наблюдение, които вече Меткалф разпознаваше като стандартна техника на НКВД. Единият се влачеше отзад на голямо разстояние, другият прекоси улицата и тръгна по отсрещния тротоар, паралелно с тях. Не бяха аматьори, но не бяха и добри. Дали имаше още някой в околността, когото не забелязваха — русият агент, който беше Худини в сравнение с двамата идиоти. Не беше изключено. Но Меткалф възнамеряваше да не дава на наблюдателите никакъв повод за тревога. Двамата с Роджър просто имаха нужда да се разтъпчат на въздух, далеч от микрофоните в хотела. Щяха да се движат спокойно и предвидимо.
В очите на наблюдателите си Меткалф щеше да изглежда като човек, излязъл на кратка утринна разходка по оживен булевард; бизнесмен, който е решил да посвети един ден на разглеждане на забележителности. Но гласът му звучеше далеч от обичайно. Той набързо разказа какво се бе случило — от безцеремонното тьршуване из стаята му, през невидимата, умела опашка, която му бяха пуснали, до обезпокоителното изчезване на радиостанцията.
Изражението на Роджър ставаше все по-мрачно. Когато чу за задигнатия предавател, той трепна.
— И след всички перипетии, през които минах, за да закопая проклетото нещо. При това незабелязано.
— Има ли начин да сглобиш нещо от подобни чаркове?
Кристалът е у мен. Вероятно морзовият ключ и другите части могат да се вземат от късовълново радио…
— Това звучи ли ти като практично предложение? — прекъсна го Роджър.
— Предполагам, че не — призна Меткалф.
— Не и като нещо, което може да очакваш от един дървеняк да направи, така ли?
— Предполагам.
— Правилно. Изяснихме този въпрос.
— Изяснихме се. Беше абсурд от моя страна да го предлагам. Не може да се направи. Но трябва да…
— Тогава ще го направя.
Меткалф се усмихна.
— Знаех си, че ще го направиш, Скуп.
— Дай един, може би два дни.
— Разбира се. Междувременно обаче е належащо да се свържа с Корки.
Корки трябваше да бъде уведомен за изчезналата радиостанция. Иначе ако не получеше отговор на съобщенията си, щеше да предположи, че на Меткалф му се е случило нещо лошо.
— Но как? Отрязани сме, докато не успея да скалъпя предавател. Ако успея, бих казал дори.
Меткалф млъкна за продължително време.
— Има таен канал в посолството. Корки ми заръча да го търся по него само в краен случай.
— Предполагам, че нямаш предвид дипломатическата поща. Бавна е, минават няколко дни поне. Единственият надежден канал за дипломатите, за който знам, е телеграфът.
Минава по търговското трасе, но е кодиран.
— Не е сигурен.
— Не е сигурен! Това е най-сигурният канал, който съществува! По него посланикът се свързва с президента, за Бога.
— Сигурен е от руснаците. Но не и от нашите хора. Враговете отвътре са опасни колкото и външните.
— Христосе — каза Роджър. — Какво препоръчва Корки?
— Явно има безопасна телефонна линия, чието съществуване се пази в тайна дори от персонала в посолството. Кодиран радиосигнал, който стига до станция в Естония, а там се преобразува и се изпраща по магистрална телефонна линия.
— Черният канал! — прошепна Роджър удивен. — Господи, бях чувал слухове за това, но мислех, че са глупости.
— Явно рядко го използват. Честата употреба рискува руснаците да го усетят. Така че го пазят само за спешни случаи.
— Човекът на Корки там има ли достъп?
Меткалф кимна.
— Кое е спешното?
— Има нещо мътно. Нещо неясно в мисията, с която Корки ме натовари. Фон Шюслер е твърде далеч от потенциалния двоен агент и Корки не може да не го знае. Неговите източници трябва да са по-добри от мен.
Роджър погледна замислено.
— Мислиш, че има нещо друго.
— Не може да няма. Иначе излиза тьпашка грешка от страна на Корки, а това не е в стила му. Преди да изпрати някого във вражеска територия, той подготвя всичко до най-малката подробност. Нямаше да ме изпрати от Париж на подобна авантюра. Няма логика.
— Не — съгласи се Роджър. — Предполагам, че си прав. Нещо не се връзва.