Двамата се разделиха и Меткалф се върна обратно, за да отиде в американското посолство. По пътя мина край класическа каменна сграда с месингова табела, на която пишеше: „Германско посолство“. Хвърли един поглед на сградата и се сети за Фон Шюслер. Цялата информация, която успя да събере за дипломата, включително краткият им разговор в дачата на американското посолство, говореше, че си има работа с кариерист. Нито смел, нито умен, нито ревностен почитател на нацистите, нито антинацистки активист.
Какво очакваше Корки от него? Защо, по дяволите, Корки го изпрати тук?
През отворен прозорец от страната на германското посолство звучеше музика. Навън беше студено. Който и да се намираше вътре, беше любител на свежия въздух. Музиката беше красива. Някой свиреше майсторски на цигулка. „Кое беше произведението?“ — зачуди се Меткалф. Изведнъж името на мелодията изплува в главата му: „Тотентанц“. Танц на смъртта. Колко подходяща бе за германците тази странна смесица от култура и диващина.
Доближавайки американското посолство, той забеляза с периферното си зрение бързо движение. Обърна се и видя познатия кичур руса коса под черно кепе, високите сибирски скули. Мъжът от НКВД, който го проследи до апартамента на Лана и го откара на приема в дачата. Сега се появи сякаш от нищото, до посолството, сякаш е знаел, че Меткалф ще бъде там. Все едно че оставяше на по-глупавите си колеги черната работа да следят Меткалф от хотела. Този беше над тях, той сякаш знаеше предварително къде ще отиде обектът му.
Меткалф се олюля и залитна към агента на НКВД, но мъжът беше изчезнал. Много добре, помисли си той. Наблюдателят му беше невероятно надарен да разгадава движенията на Меткалф, но какво беше узнал в крайна сметка? Нямаше нищо необичайно в това един американски бизнесмен да посети посолството на собствената си страна. Ако беше само психологическа заплаха и нищо повече — е, нека го следят. Не му пречеше.
Амос Хилиард се появи в малката приемна на консулската секция в лошо настроение. Очевидно не му беше приятно да се среща с Меткалф.
Меткалф му обясни причината за посещението си. С неохота Хилиард се съгласи.
— Кулата — каза той. — Като кула на замък е. Ревностно я пазят, следят я отблизо. Самият аз рядко я използвам. Ще трябва да измисля претекст за пред колегите.
— Благодаря за това — отвърна Меткалф.
— Кажи на Корки, че искам повишение — каза дипломатът.
Четвърт час по-късно Хилиард поведе Меткалф през лабиринт от заключени коридори, по които стигнаха до метална врата. Дипломатът нагласи комбинацията от цифри върху голям черен заключващ механизъм. На Хилиард му трябваха няколко минути, за да отвори вратата. От пръв поглед личеше, че той рядко е идвал в тази част на сградата. След като влязоха в коридора със забранен достъп, Хилиард посочи към врата с табелка „ЕЛЕКТРОЗАХРАНВАНЕ“. Зад нея се намираха разпределителните кутии за отвеждане на ток до черната радиостанция и идващите отвън телексни и телефонни кабели. Той спря пред врата без табела с тройна ключалка, която изглеждаше изключително сложна. Помещението зад нея на пръв поглед приличаше на телефонна кабина: тясно и празно пространство с метални облицовки по стените. В интерес на истината не беше по-голямо от ковчег. Имаше един метален стол. Върху тясна метална поличка стоеше обикновена на вид черна телефонна слушалка, оставена върху прекомерно голям апарат с формата на луковица.
Това беше секретният комуникационен модул, който Хилиард нарече Кулата. Представляваше звуконепроницаема кутия, проектирана с помощта на най-модерните акустични технологии. Звуковите вълни не можеха да проникват извън затвореното пространство. Меткалф се настани на стола, а Хилиард затвори тежката врата зад гърба му и я заключи.
Меткалф едва потискаше паническото си чувство на клаустрофобия. На вратата имаше малък отвор от плексиглас, през който видя как Хилиард влезе в малко помещение, откъдето щеше да следи операцията, за да е сигурен, че всичко ще е наред.
Вътре в Кулата въздухът беше застоял. Нямаше вентилация, което явно беше част от системата от звуконепроницаеми мерки, и докато Меткалф чакаше, стана непоносима жега. Хилиард установи контакта по черния канал чрез кодирана телеграма. След осъществяването на необходимите връзки, което изискваше няколко минути, щеше да се получи сигнал.
По лицето на Меткалф изби пот. Изведнъж прокънтя силен, пронизителен звън, какъвто не беше чувал от никой телефон. Вдигна слушалката.
— Стивън, момчето ми — дочу грачещия глас на Корки, който не можеше да се сбърка. Дори по тази безопасна линия Корки внимаваше да не споменава фамилното му име.