Но не можеше да се довери на повърхността на покрива дотолкова, че да пусне ръцете си от рамката. На няколко стъпки вляво от прозореца имаше висок тухлен комин. Той освободи дясната си ръка, после залюля тялото си, използвайки лявото ходило като опорна точка, и така успя да се хване за комина, без да пуска другата си ръка от рамката на прозореца.
Тухлите бяха ледени и груби. Хоросанът между тях бе стар и ронлив, така че успя да пъхне пръсти дълбоко във фугите и да се залови здраво.
След като овладя тялото си в неподвижно положение, балансира го и се хвана здраво за комина, освободи лявата ръка от прозореца, замахна бързо и вече се държеше за комина с двете ръце.
Внимателно опипваше с крака заледения покрив, изстъргвайки с токовете си снега, за да си осигури надеждно място за подпиране. Сега бе достатъчно близо до комина, за да го прегърне плътно. Даниел имаше яко тяло и употреби цялата му сила, за да се изтласка нагоре към комина, плъзгайки краката си по катранената настилка, докато открие място, на което да се закрепи.
Беше чел, че през предишния век крадците често се придвижвали по този начин по покривите на къщите. Той самият го бе правил няколко пъти и знаеше, че е много по-трудно, отколкото изглежда отстрани. Но се съмняваше, че някой крадец е бил толкова ненормален, че да рискува живота си сред леда и снега на парижката зима.
Даниел се смъкна няколко стъпки надолу до комина, докато стигна до ниска тухлена стена, която отделяше покрива на хотела от съседния. Следващият покрив за негово облекчение не бе покрит с катран, а с цилиндрични керемиди. Върху тях също имаше сняг, но изпъкналата им част улесняваше закрепването. Установи, че с лекота може да се придвижва по керемидите. Билото на покрива не беше стръмно, а плоско, с бордюр, широк около две стъпки. След като стигна до бордюра, установи, че е безопасно да се ходи по него. Вървеше внимателно, балансирайки тялото си и поклащайки се така, сякаш ходеше по опънато въже.
Отдолу се намираше авеню „Фош“, тъмно и безлюдно. Уличното осветление не работеше в тия времена на недостиг на електричество. Беше наясно, че щом вижда улицата и самият той се вижда откъм улицата, тъй като нямаше парапет, зад който да се прикрие.
Имаше и други начини да го забележат. Всеки, който погледнеше през някой от прозорците на последните етажи на съседната сграда, щеше да го види. Хората бяха необичайно бдителни в тези дни, когато непрекъснато се говореше за саботьори и шпиони. Който и да забележеше човек, катерещ се по покрива, нямаше да се поколебае да звънне в Ла Мезон, префектурата на полицията. Беше времето на анонимните доноси и най-голямата опасност, която дебнеше французите, бе някой да ги наклепа в Комендатурата. Рискът Даниел да бъде разкрит бе реален.
Реши да побърза, увеличавайки скоростта, доколкото му позволяваше смелостта, и стигна до ниската тухлена стена, разделяща сградата от съседната. Покривът на следващата беше мансарден като на „Отел дьо Шатле“, но покрит с керемиди, също с плоско било и хоризонтален бордюр, макар че този бе по-тесен, не повече от трийсет-четирийсет сантиметра.
Напредваше внимателно, стъпка по стъпка. Погледна надолу към авенюто и за момент го изпълни страх. Но съсредоточи вниманието си върху важността на мисията и в следващия миг самообладанието му се върна.
След около трийсет секунди стигна до следващата разделителна стена. Тя бе дебела, от камък и от нея стърчаха глинени отдушници и похлупаци на комини. От няколко отдушника излизаше дим, което подсказваше, че обитателите на жилищната сграда бяха сред малцината привилегировани в Париж, които разполагаха с въглища да се топлят. Протегна се да се хване за една от вентилационните тръби, беше студена, после за другата до нея, наведе се леко напред и забеляза нещо любопитно.
Каменната стена стигаше доста навътре в двора на къщата. На около десет стъпки от корниза на покрива върху каменния зид бяха закрепени железни стъпала, които водеха от върха чак до долу в тъмния двор. Железните стъпала се използваха от коминочистачите за достъп до димоотводите.
За миг Даниел се поколеба. Железните стъпала бяха доста далеч. Щеше да е много трудно да се задържи върху стената и да маневрира между вентилационните тръби, зидът бе доста тесен на върха. Единственият начин да се добере до там бе, като се държи за глинените тръби с провиснали надолу крака откъм фасадата на стената, все едно бе маймуна. Вентилационните тръби бяха цилиндрични и не много широки, така че спокойно щеше да се държи за тях. По този начин успя да се добере до редицата железни стъпала за няколко минути. Хвана с ръце най-горното стъпало и пусна краката си върху следващото. Сега вече можеше да слезе по тях, отначало бавно, после по-бързо и най-накрая скочи на земята.