— Точно така.
— И после… и после ще му дам тези документи, това ли е идеята ти, Стива?
— Правилно. Документи, които разкриват строго секретни съветски военни планове.
Тя обви лицето на Меткалф с ръце, както човек би направил с глупаво дете, и се засмя.
— Умна идея, Стива. А после ще застана на Червения площад и ще уведомя по мегафон всички в Москва какво мисля за Сталин. Имаш ли нещо против да ми правиш компания?
Меткалф продължи, без да обръща внимание на сарказма.
— Документите, разбира се, ще са подправени.
— О, и откъде ще взема тези подправени документи?
— От мен. Аз ще ти ги осигуря.
Тя се дръпна назад и го погледна внимателно.
— И той ще се дискредитира — каза тя, вече без сарказъм, — след като ги предаде в Берлин.
— В крайна сметка, да, ще дискредитира себе си — съгласи се Меткалф.
— И ще го отведат в Берлин и аз ще се отърва от него.
— След време. Но преди това ще го използваш да спасиш страната си.
— Да спася Русия? По какъв начин?
Меткалф си даде сметка, че играе опасна, нечестна игра с нея, и се мразеше за това. Като скриваше половината истина за онова, което искаше от нея, той я подвеждаше, възползвайки се от омразата й към нацизма и любовта й към Русия, от ненавистта й към Фон Шюслер и любовта й към Меткалф.
— Знаеш, че няма споразумение, лист хартия, който Хитлер да подпише и който да го спре да не направи онова, което си науми, че е най-добро за нацистите. Той е решил да завладее света — не е спирал да говори за това още от най-ранните дни. И в „Моята борба“, и в речите си. Той не го крие. Всяка страна, която го заплашва, ще бъде нападната. Включително Съветският съюз.
— Това е нелепо! Сталин никога няма да заплаши нацистка Германия.
— Сигурен съм, че си права. Но единственият начин Хитлер да вярва в това, е, като бъде захранван с информация, разузнавателни сведения, като доказателство. На нищо друго няма да повярва. Разбираш ли? Ще предаваш чрез Фон Шюслер документи, които да убедят Хитлер, че Съветският съюз не е заплаха за него и за Германия. Ако Хитлер не се чувства заплашен, няма да действа агресивно.
— Стива, винаги съм се чудела каква част от онова, което ми говориш, е истина. Твърдиш, че си бизнесмен, говориш много добре, казваш, че майка ти е рускиня…
— Тя наистина е рускиня. Това е истина. И аз съм бизнесмен — донякъде. Е, семейството ми е в бизнеса. Това ме доведе тук първоначално.
— Но не и този път.
— Не съвсем. Тук съм, за да помогна на някои приятели.
— Някои приятели от разузнаването.
— Нещо такова.
— Значи е вярно онова, което пише в „Правда“ за чужденците. Всички са шпиони.
— Не, това е пропаганда. Повечето не са. — Той се поколеба. — Аз не съм шпионин, Лана.
— Тогава го правиш от любов.
Сарказъм ли беше това? Изгледа я внимателно.
— От любов към Русия — отговори той — и от любов към теб.
— Майка Русия е във вените ти — каза тя, — както и в моите. Обичаш я, както аз я обичам.
— В известен смисъл, да. Не Съветския съюз. А Русия, руския народ, езика, културата, изкуството. И теб.
— Май ти се насъбраха много любови?
Дали това, което пробягна по лицето й, беше проява на разбиране? В сумрака беше невъзможно да каже със сигурност.
— Да — прошепна той, придръпвайки я близо до себе си. У него се надигаше страст, примесена с чувство за вина. — Много любови. Но най-вече една.
Беше толкова близо до истината, колкото можеше да се изрази с думи.
Лежаха на тясното легло в мрачния апартамент на чужд човек. Ръката й бе отпусната върху гърдите му. И двамата лепнеха от пот. Дишането им постепенно се нормализираше. Лицето й бе опряно на възглавницата. Той зяпаше в пукнатините на гипсовия таван. След като се любиха, се почувства физически облекчен, но не и емоционално. Напрежението не го напусна, дори се засили от вината, която се надигаше в гърдите му, от което стомахът му се свиваше, а в устата му горчеше. Лана се люби с него с обичайната всеотдайност и сега лежеше със затворени очи и отпусната назад глава. Питаше се дали успя да я разтовари поне за малко от ужасните грижи в живота й. Не искаше да направи или да каже нещо, което да развали удоволствието й. Това, че я мамеше, бе достатъчно противно.
След няколко минути тя обърна лицето си към него. Забеляза, че напрежението й не бе изчезнало.
— Даваш ли си сметка за моя… надзирател, както го наричам?
— Онзи, когото срещнахме при дачата? Който те следи навсякъде?
Тя кимна.
— Изглеждаш ми спокойна с него. Има нещо, което не схващам.
— Изглеждам спокойна, да. Но съм ужасена от него, от онова, което може да ми причини. Досещаш ли се какво могат да ми сторят те, ако решат, че се срещам с агент на американското разузнаване?