— Разбира се — отговори Меткалф, докосвайки пламнало то й лице с пръстите си, копринената й кожа.
— Съмнявам се. Москва сега е много по-различна, отколкото по времето, когато се запознахме. Не можеш да си представиш на какви чистки сме подложени през последните няколко години. Никой не би повярвал, че може да има подобен кошмар. Никой чужденец не би повярвал, че всичко това се случва. Дори на нас не ни се вярва.
— Още не е приключило, нали?
— Никой не знае. Понамаляха в сравнение с преди две години, но никой не знае. А най-ужасното е, когато не знаеш. Не знаеш кога ще почукат на вратата ти, дали няма да се появят агенти на НКВД да те отведат. Не знаеш, когато звънне телефонът, дали няма да получиш някое ужасно известие. Хората просто изчезват, без обяснение, а семействата им се страхуват да споделят с някого. Когато отведат някого, изпратят го в лагер или го екзекутират, избягваш семейството му. Страхуваш се, че близките на жертвата са заразни, че може да прихванеш болестта от тях. Арест в някое семейство е като тиф, като проказа, трябва да се пазиш. Освен това непрекъснато ни набиват в главите да се пазим от чужденците, защото капиталистите са шпиони. Разказах ти за моята приятелка балерина, която се сприятели с чужденец. Знаеш ли какво прави в момента, това красиво и талантливо момиче? Твърди се, че работи в трудов лагер в Томск, че всеки ден трябва да чисти замръзналите екскременти в тоалетните с тел.
— Невинността не предпазва.
— Знаеш ли какво разправят властите, ако въобще успееш да разговаряш с някой от тях? Те казват, че има и невинни жертви, но какво от това? Покрай сухото гори и мокрото.
Меткалф затвори очи и я прегърна.
— Имаме едни съседи, мъж и бременна жена. Арестуваха го. Никой не знае защо. Отведоха го в затвора „Бутирка“, обвиниха го в престъпление срещу държавата и го накараха да подпише фалшива декларация. Но той отказа. Настоя, че е невинен. Закараха бременната му жена в стаята за разпити. Двама мъже го държали, докато други двама хвърлили жената на пода и започнали да я бият, да я ритат, а тя пищяла ли пищяла. И той пищял, молел ги да престанат, но те не искали и да чуят. — Тя преглътна. Сълзите се стичаха по лицето й, мокрейки възглавницата. — А когато родила там, бебето било мъртво.
— Господи, Лана — прекъсна я Меткалф. — Моля те.
— Така че, Стива, ако се чудиш защо съм се променила, защо изглеждам тъжна, вече знаеш. Докато ти пътуваш по света, забавлявайки се с жени, аз живея в такъв свят. За това съм предпазлива.
— Ще се грижа за теб — обеща Меткалф. — Ще ти помогна.
А после си каза наум: Какво й причинявам?
21
— О, моят мак — гукаше Фон Шюслер — май не ме слуша.
Той бърбореше ли бърбореше, както обичаше да прави, за незначителните досадници в службата му, колегите, които не оценяваха гениалните му идеи, секретарката, която редовно закъснявала за работа, оправдавайки се с транспорта в Москва, макар да живеела само на две преки от посолството. Беше досадна тирада от оплаквания, обвързани с една обща мисъл: никое от тези нищожества не оценяваше неговото величие. Фон Шюслер никога не издаваше тайни. Или беше по-лукав, отколкото Лана смяташе, или което бе по-правдоподобно, не се вълнуваше от нищо, което нямаше връзка с неговото величие.
— Предполагам, че съм малко преуморена — отвърна Лана.
Лежаха върху огромно легло, което Фон Шюслер си бе поръчал от Берлин. Докато бърбореше, си пийваше бренди и дъвчеше марципан. Беше навлякъл копринен халат, под който нямаше нищо, както тя имаше няколко пъти нещастието да забележи. Миризмата на тялото му беше отблъскваща. Германецът не беше особено стриктен по отношение на хигиената си. Изпитваше обичайното свиване в стомаха си, както винаги в негово присъствие, но тази вечер беше още по-неприятно. Чакаше с ужас мига, в който щеше да хвърли халата от себе си, а това щеше да се случи всеки момент, и да започне половия акт. „Акт“ беше точната дума, помисли си тя. Но тази вечер притеснението й беше по-голямо от обичайното заради онова, което предстоеше да направи.
— Да не репетираш наум хореографията си? — попита Фон Шюслер и я погали по главата, както се гали куче. — Мисли за работата си само когато си на работа, мое макче. Леглото ни е свещено място. Не бива да го оскверняваш с притеснения за работата си.
Изкушаваше се да го попита защо той не спазва това правило, но се въздържа.
— Става дума за баща ми — каза тя. — Притеснявам се за него.
— Спокойно — отвърна й нежно Фон Шюслер. — Моля те, мое малко макче. Нито дума за досието няма да стигне до властите. Не се ли убеди?