Тя поклати глава.
— Не е това. Повериха му нова длъжност.
— А — промърмори Фон Шюслер и се облегна на купчината възглавници, загубил всякакъв интерес. — Добре тогава.
Явно я чакаше да смени темата, за да се върне към оплакванията си от нищожествата в посолството или още по-лошо, да развърже колана на халата си.
— Преместиха го на нова длъжност — продължи да упорства Лана. — Много по-отговорна длъжност в Комисариата на отбраната.
Фон Шюслер отпи поредната глътка бренди и се протегна за парче марципан.
— Искаш ли, скъпа?
Тя поклати глава.
— Сега татко отговаря за бюджета на Червената армия. Искат от него да преразгледа всички разходи, което означава, че ще трябва да провери разположенията на войските, разноските за оръжия — всичко.
Фон Шюслер издаде само досадно сумтене.
— Ужасна работа е. На практика трябва да проучи цялата военна стратегия на Червената армия.
Най-после бледосините очи на Фон Шюслер пробляснаха. Явно той се бе заинтригувал. А дали не беше проява на свинската му лакомия?
— Вярно? Това наистина е отговорна работа. Трябва да е много доволен, че са го повишили.
Лана въздъхна дълбоко.
— Всичките тия документи, които носи вкъщи и които преглежда по цяла нощ. Безчет колонки с цифри — бройки на танкове, самолети, кораби, оръжия, войници… горкият татко, ще го изтощят до смърт.
— Виждала си тези документи?
— Дали съм ги виждала? Разхвърляни са из целия апартамент — стъпвам върху тях. Горкият ми баща, той е войник, а не деловодител, защо му причиняват това?
— А ти чела ли си някои от тях? — Фон Шюслер се мъчеше да звучи нехайно, макар че не успяваше. — Искам да кажа, разбираш ли нещо от тях?
— Руди, толкова ситно са изписани, че ще ме заболят очите. Горкичкият ми баща, трябва да използва очила за четене, а какво главоболие получава.
— Толкова много документи из къщата — промърмори Фон Шюслер. — Той сигурно им губи дирята, а? Баща ти подреден човек ли е?
— Подреден? Баща ми? — тя се засмя. — Когато командваше войниците, нямаше по-подреден от него. Но когато опре до документи, е цяло бедствие. Непрекъснато се оплаква, че не може да открие този или онзи лист, пита ме дали съм го видяла, дали знам къде го е сложил.
— И няма да забележи, ако някой изчезне? — Лана вече виждаше ясно как умът на Фон Шюслер работеше. — Много любопитно, макче. Много любопитно.
Идеята — а това бе негова идея, което бе най-важното — най-накрая се зароди в главата на германеца. Няколко секунди той явно обмисляше нещо. Но нямаше да я притисне веднага. Щеше да изчака първо да се любят. Без съмнение си правеше сметката, че след като се любят, тя ще е още по-благоразположена към него и той ще направи смелото си предложение. Докопа края на копринения колан, който не беше пристегнат и през разхлабения халат се провиждаше огромният му тумбак, като панделка върху подарък. Стомахът й се сви в момента, в който той докосна колана и разтвори халата, излагайки тъмната вдлъбнатина на чатала си, където мъжкият му орган се криеше някъде под заплетените косми.
Сложи пухкавата си ръка върху главата й, сякаш за да я погали отново, но този път я побутна нежно и подканящо към тъмното място.
— Красивото ми макче — каза той. — Моето макче.
Няколко секунди тя се правеше, че не разбира какво иска от нея, но после се примири с неизбежното. Не трябваше да забравя, че сега се е захванала с мисия, по-важна от самата нея, мисия, която от време на време изискваше неприятни изживявания като всяка мисия. Тя премести лицето си към слабините на Фон Шюслер, насилвайки се да се усмихва сладострастно. Надяваше се усмивката й да прикрие нейната погнуса.
Цигуларят влезе в германското консулство и съобщи името си. Портиерката, фрау на средна възраст с изрусени коси, чиито корени чернееха, му пусна закачлива усмивка, докато той седеше да изчака военния аташе. Тя явно го сметна за привлекателен и най-вероятно смяташе и себе си за привлекателна, което може и да е било така преди няколко десетилетия. Клайст също й се усмихна.
Генерал-лейтенант Ернст Кьостринг, военният аташе на Германия в Съветския съюз, беше номинално човекът в Москва, отговарящ за германската разузнавателна активност в Русия. Той обаче ръководеше шпионската дейност срещу Съветския съюз на територията на Москва, тъй като беше подчинен на няколко души в Абвера и най-вече на неговия шеф адмирал Вилхелм Франц Канарис. Но да се нарече Кьостринг шеф на шпионажа звучеше на цигуларя като виц. Той беше експерт по Русия, беше роден и отраснал в Москва и говореше свободно руски. Но му липсваше смелост. Телеграмите му бяха пословични със своята безсъдържателност. От години той се оплакваше, че не е в състояние да изкопчи нито едно сведение от руснаците, че те не го оставят нито за миг да отиде някъде из страната, без да го придружава някой от НКВД. Докладите му съдържаха само информация за съветската армия, която можеше да се прочете по вестниците или да се наблюдава на парадите на Червения площад на Първи май. Освен това Абверът не криеше омразата си към СД, истинската разузнавателна служба. СД беше заплаха за Абвера и там го съзнаваха. В очите на Хитлер те не струваха и пукната пара.