Кьостринг обаче знаеше как действа светът. Той бе наясно, че цигуларят е пристигнал в Москва с личната благословия на групенфюрера от СС Хайдрих; съзнаваше, че Хайдрих е човек, чиято враждебност не е желателно да си навлича. Райнхард Хайдрих беше интелигентен и безмилостен. Хитлер веднъж го нарече човека със сърце от „желязо“, което от устата на фюрера звучеше като най-високо признание. СД беше съперническа служба, но Кьостринг си даваше сметка, че ако й откаже сътрудничество, може да се сблъска с куп неприятности. С искането си за среща с военния аташе цигуларят изваждаше най-силния си коз. Той щеше да получи сведенията, от които се нуждаеше. Дребният бюрократ, който се опита да го отпрати, можеше да отиде направо по дяволите. Клайст не разполагаше с време да го разиграват и баламосват.
Военният аташе прие Клайст учтиво. Той беше строен и достолепен мъж в началото на шейсетте. Беше делови човек и не си губеше времето с празни приказки.
— С удоволствие научих за пристигането ви в Москва — започна Кьостринг. — Както вероятно ви е известно, от август миналата година фюрерът забрани на Абвера да се ангажира с дейност, враждебна към Русия.
— Нямам подобни намерения — тросна се Клайст.
Не му хареса начинът, по който тръгна разговорът.
— Адмирал Канарис издаде строга заповед: да не се прави нищо, което може да засегне руснаците. Адмиралът се съобразява с желанията на фюрера, аз също. Тук не работят германски разузнавачи. Това е положението.
Сега Клайст разбра защо онзи чиновник говореше с недомлъвки и беше така уплашен. Официалната политика на посолството не допускаше никакви прикрити действия. Какви страхливци!
— Както пише Гьоте, незнанието е опасно — каза Клайст.
— Сигурно има някакви вратички да се заобиколи забраната. Особено за умен мъж като вас.
— Точно обратното. Спазвам заповедта стриктно. Така да се каже, разбирам, че сте упълномощен лично от Дер Циге.
Той леко се подсмихна. Цер Циге, Козела, беше непочтителният прякор на Хайдрих, който му бяха лепнали още в колежа заради тънкия му гласец, от който той не можеше да се отърве. Но винаги когато го чуеше, изпадаше в ярост.
Клайст въобще не се засмя. От изражението на очите му се разбираше, че не му е до шеги.
Аташето си даде сметка, че е сгафил. Хайдрих щеше да научи за подигравката. Побърза да поправи грешката си.
— Тази задача сигурно има благословията на Химлер.
Цигуларят кимна.
— Шефовете ни са добри приятели, нали знаете. Канарис и Хайдрих са съседи и играят заедно крокет. Освен това дъщерята на Канарис, която свири на цигулка, получава от него съвети. Доколкото съм чувал, двамата свирят заедно.
Притеснен от мълчанието на Клайст, Кьостринг продължи:
— Вие в СД май всички сте музиканти?
— Аматьори — отговори цигуларят. — Съвсем малко сме. Списъкът, ако обичате.
Кьостринг отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади лист хартия и го подаде на Клайст. Списъкът с около двайсет имена беше написан на ръка със странен почерк на латиница от човек, който явно беше свикнал с кирилица. Клайст прочете имената. Имаше няколко членове на ръководството на Комунистическата партия на САЩ, неколцина артисти с леви убеждения, включително един певец негър, и театрални режисьори. Някои от гостите бяха от Фабианското общество в Англия, имаше и неколцина бизнесмени. Срещу имената бяха отбелязани датите на пристигане и отпътуване, имената и адресите на хотелите, където бяха отседнали. Теоретично всеки един от тези хора можеше да е агент, пристигнал в Москва с фалшива самоличност, а можеше да е дошъл съвсем законно. Но той щеше да обходи хотелите и да научи каквото успее. Това поне беше добро начало.
Клайст се изправи.
— Благодаря за помощта ви — заяви той сдържано.
— Само едно нещо — каза аташето с вдигнат показалец. — В едно нещо сме стриктни. Не убиваме руснаци.
Цигуларят се усмихна, макар че очите му останаха леденостудени.
— Нямам никакво намерение да убивам руснаци.