Единият от регистраторите на рецепцията извика Мет-калф, докато той влизаше във фоайето.
— Господине? Господин Меткалф? Моля да ме извините, но за вас има спешно съобщение.
Меткалф пое сгънатия лист, който регистраторът му подаде. От Роджър? — зачуди се той. От Хилиард? Никой от двамата не би използвал регистратора да му предаде спешно съобщение.
Не. Не беше написано на бланка от тестето за съобщения на регистратурата, а върху дебел лист твърда хартия. В горния край се четеше „Народен комисариат на СССР за външна търговия“. Съобщението съдържаше няколко реда:
„Уважаеми г-н Меткалф,
Уведомяваме Ви да се явите в Народния комисариат за външна търговия за спешни консултации с комисаря Литвиков. Шофьорът вече е инструктиран.“
Беше подписано с дебели заврънкулки с перодръжка от шефа на кабинета на Литвиков. Той се бе срещал с Литвиков. Комисарят за външна търговия беше човекът, уредил визитата му в Москва.
Меткалф си погледна часовника. Беше късно, след края на работния ден, но той знаеше, че за съветските високопоставени служители нямаше работно време. Нещо се бе случило, нещо сериозно. Каквото и да беше, не можеше да се избегне. Шофьорът чакаше във фоайето. Меткалф доближи до него.
— Серьожа — каза той. — Да вървим.
Върху бюрото на Литвиков имаше безброй телефони в различни цветове. По стандартите на съветската йерархия, колкото повече телефони имаше върху бюрото, толкова по-важен беше човекът. Меткалф се почуди дали някой от апаратите беше свързан директно с генералния секретар, дали Литвиков разполагаше с толкова власт. Зад гърба му висяха два огромни портрета — на Ленин и на Сталин.
Литвиков, който имаше рунтави вежди, стана от стола си в момента, в който шефът на кабинета му въведе Меткалф. Беше висок мъж с широки плещи, лъскава черна коса и призрачно бледа кожа. През последните десетина години Меткалф беше свидетел как Литвиков се издигаше по йерархията на министерството и как се промени от сервилен подлизурко до изтерзан, угрижен високопоставен служител. Но сега имаше нещо ново в излъчването на Литвиков: гняв, възмущение, гладиаторска самоувереност, примесена със страх, което разтревожи Меткалф.
Литвиков го поведе към дългата заседателна маса, покрита със зелено сукно и цяла армия бутилки с минерална вода, които изглеждаше, че комисарят никога не предлага. Той седна на председателското място, помощникът му се настани отдясно, а Меткалф — отляво.
— Имаме проблем, г-н Меткалф — заговори Литвиков на английски с оксфордски акцент.
— Медната мина — прекъсна го Меткалф. — Абсолютно съм съгласен. Двамата с брат ми в момента обсъждаме как во да правим.
— Не, г-н Меткалф. Не става дума за медната мина. Много по-сериозно е. Получих сведения за недопустимо поведение от ваша страна.
Пулсът на Меткалф се ускори. Той кимна.
— Александър Дмитриевич — заговори той приветливо, — ако вашата тайна полиция се интересува толкова много от романтичния ми живот, си мисля, че вероятно няма с какво друго да се занимава.
— Не, сър — той посочи дебела купчина жълти листове върху масичката от дясната му страна. В горния им край с червен печат беше отбелязано „СЕКРЕТНО“. Докладите от наблюдението.
— Тези доклади предполагат други обяснения, г-н Меткалф. Обяснения, които повдигат сериозни въпроси относно престоя ви в Москва. Наблюдаваме ви изкъсо.
— Забелязах. Но вашият НКВД напразно ангажира човешки ресурси заради мен. Невинният човек няма какво да крие.
— Но вие се държите по начин, който подсказва, че имате много за криене.
— Има разлика, Александър Дмитриевич, между криене и дискретност.
— Дискретност? — повтори комисарят и повдигна вежди, а очите му издаваха страх.
Меткалф посочи към купчината доклади за наблюдението.
— Не се съмнявам, че портретът, който ще се получи в резултат на усърдните усилия, е на човек, когото някои наричат плейбой. Развей прах. Развратник. Наясно съм с репутацията си, сър. Тя е нещо, което винаги ме преследва, нещо, с което се опитвам да живея.
Но руснакът нямаше нищо подобно предвид.
— Това няма нищо общо с вашите опити… мисля, че се наричаше да се „измъкнете“, г-н Меткалф. Повярвайте ми…
— Както искате го наричайте, но когато чужденец като мен от капиталистическа страна се забърка с някоя рускиня в Москва, рисковете са изцяло за сметка на жената. Знаете това, както и аз го знам. Когато целувам някоя жена, никога не го разтръбявам, сър, и винаги се стремя да опазя репутацията й. Но тук рисковете за всяка жена, доколкото виждам, излизат извън проблема за репутацията й. Така че, ако взимам предпазни мерки, които на НКВД се струват подозрителни, те нямат нищо общо с мен. Гордея се с това. Нека ме следят, колкото си искат. — Сети се нещо, което Кундров, надзирателят на Лана, му каза, и добави: — Няма тайни в съветския рай, както ме увериха.