Заради Габриел.
Иван Харков беше човек с много тайни, с много различни лица. Никой не знаеше това по-добре от Екатерина — бившата му любовница, станала негова предана съпруга. Също като Елена преди нея, тя бе сключила глупав договор. Срещу изпълняването на всяко нейно материално желание — не трябваше да задава въпроси. Никакви въпроси за бизнеса на Иван. Никакви въпроси за неговите приятели и съдружници. Никакви въпроси относно това защо Елена бе решила да върне децата. А сега — никакви въпроси защо децата бяха отказали да напуснат самолета. Вместо това, Екатерина се опита да играе ролята, отредена й от Иван. Помъчи се да хване ръката му, но той отказа да бъде докосван. Помъчи се да го успокои с думи, но той отказа да я слуша. За момента го интересуваше единствено Олег Руденко. Охранителят крещеше по телефона си, надвиквайки грохота на витлата. Екатерина чу думи, които й се искаше да не е чула. С колко мъже разполагаш? Колко минути остават до пристигането ви? Никаква кръв! Чуваш ли ме? Никаква кръв, докато не пристигнем там! Тя събра смелост да попита къде отиват. Иван й отвърна, че скоро ще разбере. Екатерина му каза, че иска да си отиде у дома. Той й нареди да млъкне. Тя се загледа през прозореца на хеликоптера. Някъде долу се намираше нейното родно село. Селото, където бе живяла, преди да бъде открита от жената от модната агенция. Селото, пълно с пияници и неудачници. Екатерина затвори очи. Заведи ме вкъщи, чудовище. Моля те, заведи ме вкъщи.
Младият сътрудник се приближи изключително внимателно до руския президент. Обикновено сътрудниците правят така, независимо от възрастта си. Президентът се наклони назад и позволи на сътрудника да му говори шепнешком на ухото — рядка привилегия. После погледна отново напред, забил брадичка в гърдите си, с остър като кинжал поглед.
— Не изглежда доволен — каза британският премиер.
— О, наистина ли? Откъде разбра?
— Предполагам, че нещата не са се развили добре на летището.
— Изчакай, докато чуе следващата новина.
Те слизаха на бегом по стълбите и бяха стигнали до средата, когато прозвуча първият изстрел. Михаил беше пръв. Габриел вървеше зад него и гледката му бе частично закрита. Като наближиха подножието на стълбите, ги лъхна ужасна миризма: вонята на хора, затворени в малко пространство прекалено дълго време. Вонята на смърт. После изтрещя още един изстрел. И още един. И още един…
Габриел чу писък, последван от гласовете на две жени, които яростно крещяха. Различи, че са две, защото едната крещеше на руски, а другата — на италиански.
Стигайки до последното стъпало, той се втурна след Михаил, слушайки гласа на Киара, молейки се да няма друг изстрел. Михаил блъсна вратата на килията и влезе първи. Подпрял се в единия ъгъл, седеше мъж с оковани ръце и крака и гротескно деформирано лице. Киара лежеше по гръб, а рускинята бе върху нея. Двете жени се бореха за пистолета и сега той бе много близо до бузата на Киара.
Михаил сграбчи пистолета и го насочи към стената. Когато той изгърмя два пъти, без да навреди на никого, Алон сграбчи рускинята за косата и заби един куршум в слепоочието й. Сега пищеше само една жена. Габриел блъсна мъртвата настрана и коленичи. Изпаднала в истерия, Киара в първия момент го взе за един от хората на Иван и се отдръпна уплашено. Той обхвана с ръце лицето й и заговори меко на италиански.
— Аз съм — каза й. — Габриел. Моля те, опитай да се успокоиш. Трябва да побързаме.
65. Гроувнър Скуеър, Лондон
По-късно щеше да има спор за това точно колко време бе отнело на Габриел и Михаил да изпълнят задачата. Общото време бе три минути и дванайсет секунди — впечатляващо постижение, което бе още по-голямо поради факта, че им бе отнело повече от минута да изминат с колата осемстотинте метра, които деляха първия охранителен пост от дачата. От влизането им до спасяването на затворниците бяха изминали смайващите двадесет и две секунди. Тишина, бързина, време… И смелост естествено. Ако Киара не бе решила да се изправи и да се бори за живота си, двамата с Григорий сигурно щяха да бъдат мъртви, докато Габриел и Михаил стигнат до избата.