— Къде сте?
— Близо.
— Колко близо?
Много…
По причини, които скоро щяха да се изяснят на Габриел, пътят от дачата до шосето не вървеше по права линия. Заснет от един американски шпионски сателит, той изглеждаше по-скоро като обратно S, написано от ръката на мъничко дете. Гледан от предната пасажерска седалка на носещия се с висока скорост рейндж роувър, той бе море от белота. Бял сняг. Бели брези. И едва на втория завой — чифт фарове, които се приближаваха тревожно бързо.
Михаил инстинктивно наби спирачки — отчетено по-късно като грешка, защото това даде известно предимство при удара на другата кола. Въздушните възглавници ги предпазиха от сериозни наранявания, но оставиха Михаил и Габриел твърде замаяни, за да окажат съпротива, когато роувърът бе атакуван от няколко мъже. Габриел зърна за миг дръжката на руски пистолет, насочена към главата му. После имаше само белота. Бял сняг. Бели брези. Киара, отдалечаваща се от него, цялата облечена в бяло.
66. Гроувнър Скуеър, Лондон
За Шамрон първото съмнение за наличието на проблем бе внезапната тишина, настъпила на булевард „Цар Саул“. Той три пъти иска обяснение. И трите пъти не получи отговор.
Най-накрая се чу глас:
— Изгубихме ги.
— Какво имате предвид под изгубихме?
Били чули някакъв шум. Шум като от сблъсък. Катастрофа. После гласове. Гласове на руснаци.
— Сигурни ли сте, че бяха руснаци?
— Два пъти прослушахме записите. Сигурни сме.
— Те бяха ли излезли от имота на Иван, когато това се случи?
— Не мислим.
— А радиостанциите им?
— Изключени са.
— Къде са останалите от екипа?
— Отдалечават се, както бе по план. — Мълчание. — Освен ако не искате да ги върнем там.
Шамрон се поколеба. Естествено, че му се искаше да ги върне. Обаче не можеше. По-добре да изгубят трима души, отколкото шестима. Цифрите…
— Кажете на Узи да продължат да вървят. И никакви геройства. Кажете им веднага да се махат оттам.
— Разбрано.
— Дръжте линията отворена. Уведомете ме, ако чуете нещо.
Ари затвори очи за няколко секунди, после погледна към Ейдриън Картър и Греъм Сиймор. Двамата мъже бяха чули само края на разговора на Шамрон. Това им бе достатъчно.
— Иван кога напусна Конаково? — попита Ари.
— В девет и десет всички птици бяха във въздуха.
— Колко трае полетът от Конаково до дачата?
— Един час. Може и малко повече, ако времето е лошо.
Шамрон погледна часовника: 9:14:56.
Иван щеше да кацне във Владимирска област приблизително в десет часа и десет минути. Възможно бе той вече да е наредил на хората си да убият Габриел и другите. „Възможно е — помисли си Ари, — но малко вероятно“. Доколкото познаваше Харков, той щеше да запази тази привилегия за себе си.
Един час. Може и малко повече, ако времето е лошо.
Един час…
Службата нямаше възможност да се намеси за това време. Не можеха да го направят нито американците, нито британците. В дадения момент можеше да го направи само един субект: Кремъл… Същият този Кремъл, който на първо място бе разрешил на Иван да продава оръжия на Ал Кайда. Същият този Кремъл, който бе позволил на Иван да отмъсти за загубата на жена си и децата си. Сергей Коровин почти бе признал, че Харков е платил на руския президент за правото да отвлече Григорий и Киара. Навярно Шамрон би могъл да намери начин да даде повече от Иван. Но колко струваха четири живота за руския президент — човек, за когото се говореше, че е най-богатият в Европа? И колко щяха да струват те за Иван? Ари трябваше да направи ход, с който Иван не можеше да се мери. И трябваше да го направи бързо.
Той погледна часовника, въртейки запалката между пръстите си.
Две завъртания надясно, две завъртания наляво…
— Господа, нужна ми е петролна компания. Много голяма руска петролна компания. И тя ще ми трябва в рамките на един час.
— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде ще намерим руска петролна компания? — попита Картър.