Стрелкин се присъедини към Милченко пред картата.
— Може да има друг начин да се сдобием спешно с някаква огнева мощ.
— Нека да го чуя.
— Частите на спецотряда „Алфа Груп“ са разположени из цяла Москва заради срещата на върха. Ако не греша, те държат всички основни магистрали, водещи към града.
— И какво правят? Насочват движението ли?
— Търсят чеченски терористи.
Ама разбира се — помисли си полковникът. Те винаги търсеха чеченци, даже когато изобщо нямаше такива.
— Обади се, Вадим. Виж дали има хора от „Алфа“ по шосе М-7.
Стрелкин го направи. Имаше. Два хеликоптера можеха да се вдигнат за по-малко от десет минути.
— Изпрати ги, Вадим.
— По чие нареждане?
— На президента, разбира се.
Стрелкин се разпореди.
— Очаква те светло бъдеще, Вадим.
Стрелкин погледна през прозореца.
— А теб те очаква хеликоптер.
— Не, Вадим, нас ни очаква хеликоптер. Аз не отивам там сам.
Милченко посегна да вземе палтото си и се отправи към вратата, следван по петите от Стрелкин. При температура минус пет градуса и снеговалеж той отиваше във Владимирска област, за да спасява от Иван Харков трима евреи и руски предател. Не точно така се бе надявал да прекара деня.
Макар полковникът да не го знаеше, в този момент четиримата души, чийто живот сега бе в неговите ръце, седяха до четирите стени на килията — по един пред стена — със здраво вързани на гърба ръце, с опънати напред крака, чиито стъпала се докосваха. Вратата на килията зееше отворена, а точно пред нея стояха двама мъже с готови за стрелба оръжия. Ударът, нанесен на Михаил, бе разцепил дълбоко кожата на челото му над лявото око. Габриел бе ударен зад дясното ухо и сега вратът му бе облян в кръв. Жертва на твърде много сътресения, той се мъчеше да заглуши бученето в ушите си. Михаил оглеждаше вътрешността на килията, сякаш търсеше изход. Киара го наблюдаваше, както и Григорий.
— За какво си мислиш? — прошепна той на руски. — Нали не смяташ да се опитваш да бягаш?
Михаил погледна към пазачите.
— И да дам на тези маймуни повод да ме убият? Не бих си и помислил.
— Тогава какво толкова интересно има в килията?
— Фактът, че тя изобщо съществува.
— Какво имаш предвид?
— Имал ли си дача, Григорий?
— Имахме една, когато бях дете.
— Баща ти партиен функционер ли беше?
Булганов се поколеба, после кимна утвърдително.
— А твоят?
— За кратко.
— Какво се случи?
— Баща ми и Партията поеха по различни пътища.
— Баща ти дисидент ли беше?
— Дисидент, отказник30 — ти си избери думата, Григорий. Той просто намрази Партията и всичко, което тя символизираше. Ето защо се озова във вашето малко учреждение на ужасите.
— Той имаше ли дача?
— Докато КГБ не му я отне. И ще ти кажа нещо, Григорий. Тя нямаше такава стая в избата. Всъщност изобщо нямаше изба.
— Нашата също.
— Имахте ли под?
— Доста груб. — Григорий се усмихна. — Баща ми не беше много висш партиен функционер.
— Спомняш ли си всички откачени постановления?
— Че как би могъл човек да ги забрави?
— Не се разрешаваше парно.
— Дачата не можеше да бъде по-голяма от двайсет и пет квадратни метра.
— Баща ми заобиколи ограниченията, като добави веранда. Шегувахме се, че е най-голямата веранда в Русия.
— Нашата беше по-голяма, сигурен съм в това.
— Но нямахте изба, нали, Григорий?
— Нямахме.
— Тогава защо са позволили на този тип да си изгради изба?
— Сигурно е бил партиен функционер.
— Това се разбира от само себе си.
— Може да е държал тук виното си.
— Хайде, Григорий. Можеш и по-добре.
— Месо? Може би е обичал месо.
— Трябва да е бил много високопоставен партиец, за да се нуждае от толкова голяма камера за месо.
— Имаш ли някаква теория?
— Използвах няколко килограма експлозив, за да взривя входната врата. Ако бях сложил толкова експлозив пред старата ни дача, той щеше да разруши цялата постройка.
— Не съм сигурен, че те разбирам.
30
Неофициално название за хора, предимно руски евреи, на които съветските власти отказвали да дадат разрешение да емигрират в чужбина. — Б.пр.