— Ако ми дадеш телефона си, Иван, ще уредя да ти ги преведат по банков път.
— Днес телефоните ми, изглежда, не работят добре. — Харков облегна рамо на касата на вратата и прокара ръка през острата си прошарена коса. — Колко жалко наистина.
— За кое, Иван?
— Хората ми смятат, че по време на сблъсъка сте били само на десет секунди от входа на имота. Ако бе успял да се справиш с пътя, щеше да успееш да се върнеш в Москва. Предполагам, че вероятно щеше да го направиш, ако не беше опитал да вземеш с теб предателя Булганов. Щеше да бъде по-умно да го оставиш.
— Ти така ли щеше да направиш, Иван?
— Без съмнение. Сигурно се чувстваш доста глупаво сега.
— И защо?
— Ти и твоята любима жена ще умрете, защото беше твърде почтен, за да изоставиш един ранен предател и изменник. Но това винаги е било твоята слабост, нали, Алон? Твоята почтеност.
— Бих разменил по всяко време моите слабости с твоите, Иван.
— Нещо ми подсказва, че след няколко минути няма да мислиш по същия начин. — Харков презрително се усмихна. — Само от любопитство, как успя да откриеш къде държа жена ти и изменника Булганов?
— Беше предаден.
Дума, понятна за Иван. Той сбърчи чело.
— От кого?
— От хора, на които смяташе, че можеш да имаш доверие.
— Както може би предполагаш, Алон, аз не вярвам на никого, особено на хората, които се очаква да бъдат близо до мен. Но след малко ще обсъдим тази тема в най-големи подробности. — Той огледа килията; на лицето му бе изписано недоумение, сякаш се бореше с някаква математическа теорема. — Кажи ми, Алон, къде са останалите хора от екипа ти?
— Пред теб.
— Знаеш ли колко души са умрели тук тази сутрин?
— Ако ми дадеш минутка, сигурен съм…
— Петнадесет, повечето от тях бивши членове на „Алфа Груп“ и ОМОН. — Харков погледна към Михаил. — Не е зле за компютърен специалист, който работеше за правозащитна организация с нестопанска цел. Моля те, Михаил, припомни ми името на организацията.
— Център за демокрация „Дилард“.
— А, да, точно така. Предполагам, че в „Дилард“ считат за нормално използването на груба сила, когато е необходимо. — Вниманието му се насочи обратно към Габриел и Харков повтори първия си въпрос: — Не си играй с мен, Алон. Знам, че ти и приятелчето ти Михаил сте много добри, но няма начин да сте извършили това сами. Къде са останалите хора от екипа ти?
Габриел игнорира въпроса му, като вместо това попита:
— Какво е причинило падините в гората, Иван?
Харков изглеждаше изненадан. Ала бързо се окопити, макар и като боксьор, който се съвзема от удар.
— Скоро ще научиш достатъчно. Обаче първо трябва да си поговорим повече. Да го направим горе, а? Това място вони на лайна.
Харков тръгна. Остана само ароматът на афтършейва му — сандалово дърво и дим. Мирисът на властта. Мирисът на дявола.
69. Гроувнър Скуеър, Лондон
Съобщението от сигурния джобен компютър на Узи Навот се появи едновременно в лондонската централа и на булевард „Цар Саул“ в 10,17 часа московско време.
„Птиците на Иван кацнаха пред дачата… Чакаме инструкции…“
Шамрон грабна телефона и позвъни в Тел Авив.
— Какво има предвид с това чакаме инструкции?
— Узи пита дали искаш да се върнат при дачата.
— Мисля, че дадох ясно да се разбере какво искам.
— Да продължат за Москва?
— Точно така.
— Но…
— Това не е обсъждане.
— Разбрано, шефе.
Ари затръшна слушалката. Ейдриън Картър направи същото.
— Съветникът по националната сигурност на президента току-що е говорил с руския си колега в Кремъл.
— И?
— От ФСБ наближават. Хора от спецотряда „Алфа“ и двама висши офицери от Лубянка.
— Очаквано време на пристигане?
— Очакват да кацнат в 10,45 московско време.
Шамрон погледна часовника: 10:19:49.
Той пъхна цигара между устните си. Огънчето на запалката му проблесна. Нищо не можеше да направи сега, освен да чака. И да се моли, че Габриел ще измисли някакъв начин да остане жив още двайсет и пет минути.
В същия момент старата лада, в която бяха Яков, Одед и Навот, бе спряла на банкета край една заледена магистрала с две платна. Зад тях имаше низ от селца. Пред тях бе шосе М-7 и Москва. Одед седеше зад волана, Яков се бе сгушил отзад, Узи бе на предната пасажерска седалка. Малките чистачки на ладата се бореха със снега, който сега се трупаше на предното стъкло. Антифризът, ако изобщо имаше такъв, причиняваше повече вреда, отколкото полза. Навот не забелязваше това. Той се взираше в екрана на своя джобен компютър и виждаше как секундите изтичат, примигвайки на дигиталния часовник. Най-накрая, в десет часа и двайсет минути, се появи съобщение. Като го прочете, той изруга тихо и се обърна към Одед: