— Стареца иска да се върнем в Москва.
— Какво ще правим?
Узи скръсти ръце пред гърдите си.
— Няма да мърдаме оттук.
Хеликоптерът — модифициран Ми-8 с максимална скорост двеста и шейсет километра в час — се движеше малко по-бавно, когато вятърът духаше откъм Сибир, и видимостта в най-добрия случай бе осемстотин метра. В него имаше екипаж от трима души и двама пътници: полковник Леонид Милченко и майор Вадим Стрелкин, и двамата от Координационния отдел на ФСБ. Стрелкин, който не понасяше летенето, полагаше големи усилия да потисне гаденето. Милченко, със слушалки на ушите, слушаше разговорите на пилотите и се взираше през прозореца.
Бяха прелетели над Околовръстното шосе пет минути след като напуснаха Лубянка и сега летяха на изток, използвайки шосе М-7 като груб ориентир. Полковникът познаваше добре градовете — Безменково, Чудинка, Обухово — и настроението му помръкваше с всеки изминат километър, с който се отдалечаваха от Москва. Гледана от въздуха, Русия не изглеждаше по-добре от това, което представляваше на земята. Погледни я — мислеше си Милченко. Това не се бе случило за една нощ. Беше отнело столетия на управление от царе, генерални секретари и президенти, за да се получи подобна катастрофа, а сега беше негова работа да скрие нейните мръсни тайни.
Той включи микрофона си и попита след колко време се очаква да пристигнат. Отговориха му: „Петнайсет, най-много двайсет минути“.
Най-много двайсет… Но какво щеше да намери, когато стигне там? И какво щеше да вземе? Президентът бе изразил ясно желанията си.
Наложително е израелците да излязат оттам живи. Но ако Иван иска да пролее малко кръв, дайте му вашия приятел Булганов. Той е куче. Оставете го да умре като куче.
Но какво щеше да стане, ако Иван не пожелае да предаде евреите? Какво ще правим тогава, господин президент? Какво ще правим наистина?
Милченко гледаше мрачно през прозореца. Сега градовете бяха далече, далече назад. Отпред се простираха още поля, покрити със сняг. Още брези. Още места, където да умреш… Полковникът бе на път да се окаже в незавидно положение, хванат натясно между Иван Харков и руския президент. Това бе безумно поръчение. И ако не внимаваше, той също можеше да умре като куче.
70. Владимирска област, Русия
Мъртвите бяха струпани накуп като дърва за огрев в покрайнините на гората, няколко от тях с дупка от куршум в челото, останалите — кървава каша. Иван не им обърна никакво внимание, когато излезе през разрушения вход и тръгна към едната страна на дачата. Габриел, Киара, Григорий и Михаил го следваха с все още вързани зад гърба ръце, като от двете страни на всекиго от тях вървеше по един пазач. Наредиха ги прави до външната стена: Габриел стоеше в единия край, Михаил — в другия. Снегът бе дълбок до коляно и продължаваше да вали. Харков газеше бавно в него, с голям пистолет „Макаров“ в ръка. Фактът, че скъпите му панталони и обувки бяха съсипани, като че ли бе единственото тъмно петно на иначе празничното събитие.
Кумирът на Иван — Сталин — обичал да си играе с жертвите. Обречените били обсипвани със специални привилегии, били ободрявани с обещания за повишение и нови възможности да служат на своя господар и родината. Иван не се преструваше на състрадателен, не правеше усилия да заблуди тези, които ги очакваше скорошна смърт. Той беше кадър на Пето управление. Бе научен да чупи кости и да размазва глави. След като мина за последен път пред затворниците, той избра първата си жертва.
— Хареса ли ти времето, прекарано със съпругата ми? — попита той на руски Михаил.
— Бившата ти съпруга — отговори Михаил на същия език. — И да, много ми хареса времето, прекарано с нея. Тя е забележителна жена. Трябваше да се отнасяш по-добре с нея.