— Точно това ме притеснява. — Навот се обърна и погледна към бодигардовете. — Между другото те ще останат тук с теб. Мисли за тях като за тежковъоръжени гости.
— Нямам нужда от тях.
— Нямаш избор — отвърна Узи.
— Предполагам, че не говорят италиански.
— Те са заселници от Юдея и Самария. Едва говорят английски.
— Тогава как да ги представя на прислугата?
— Това не е мой проблем. — Навот вдигна три от дебелите си пръсти пред лицето на Габриел. — Имаш три дни да завършиш онази проклета картина. Три дни. После двамата със съпругата ти се прибирате у дома.
7. Вила дей Фиори, Умбрия
Ателието на Габриел тънеше в полумрак, олтарната картина бе обвита в тъмнина. Опита се да мине покрай нея, но не можа — както винаги, притегателната сила на незавършената творба бе твърде силна. Като включи едната халогенна лампа, той се вгледа в бледата ръка, протегната към горния край на картината. За миг тя не принадлежеше на свети Петър, а на Григорий Булганов. И се протягаше не към Бог, а към Габриел.
Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да свърша в неизвестен гроб.
Видението изчезна, прогонено от долетяла песен. Алон изключи лампата и тръгна по каменните стъпала към спалнята. Леглото, което бе неоправено, когато тръгна, сега изглеждаше така, сякаш бе приготвено за фотосесия от професионален стилист. Киара тъкмо дооправяше двете декоративни възглавнички — две безполезни кръгли възглавнички, гарнирани с бяла дантела, които Габриел винаги хвърляше на пода, преди да се мушне между чаршафите. В долния край на леглото стоеше пътна чанта редом с деветмилиметрова берета. Алон сложи оръжието в най-горното чекмедже на нощното шкафче и намали звука на радиото.
Киара вдигна поглед, сякаш изненадана от присъствието му. Носеше избелели дънки, бежов пуловер и велурени ботуши с токчета, които добавяха пет сантиметра към и бездруго високия й ръст. Пищната й тъмна коса бе прихваната с шнола на тила и бе преметната през едното й рамо. Очите й с цвят на карамел бяха с една нотка по-тъмни от обикновено. Това не беше добър знак. Очите на Киара бяха надежден барометър за настроението й.
— Не чух колата ти да пристига.
— Може би не трябва да пускаш радиото толкова високо.
— Маргерита защо не е оправила леглото?
— Казах й да не влиза тук, докато те няма.
— А ти естествено не можеше да си направиш този труд.
— Не успях да открия инструкциите.
Тя поклати бавно глава, за да му покаже разочарованието си.
— Щом можеш да реставрираш картина на велик художник, Габриел, значи можеш да оправиш и едно легло. Какво си правил като малък?
— Майка ми се опита да ме принуди да го правя.
— И?
— Спях върху покривката.
— Нищо чудно, че Шамрон те е вербувал.
— Всъщност психолозите на Службата сметнаха това за показателно. Казаха, че разкрива независим дух и способност за разрешаване на проблеми.
— Затова ли отказваш да го правиш и сега? Защото искаш да демонстрираш независимостта си?
Отговори й с целувка. Устните й бяха много топли.
— Как беше във Венеция?
— Почти поносимо. Когато времето е студено и дъждовно, донякъде е възможно да си представиш, че Венеция още е реален град. Естествено площад „Сан Марко“ бе пълен с туристи. Пият капучиното си за десет евро и позират за снимка с онези ужасни гълъби. Кажи ми, Габриел, що за почивка е това?
— Мислех, че кметът изгони оттам продавачите на зърно за птиците.
— Въпреки това туристите ги хранят. Щом толкова обичат гълъбите, може би трябва да си ги носят вкъщи като сувенири. Знаеш ли колко туристи са посетили Венеция тази година?
— Двайсет милиона.
— Точно така. Ако всеки човек вземе по една от тези гадни птици, проблемът ще се реши за няколко месеца.
Беше странно да чуе Киара да говори толкова грубо за Венеция. А имаше време, и то не бе много отдавна, когато тя не можеше да си представи живота без живописните канали и тесните улички на своя роден град. Дъщеря на главния равин на града, тя бе прекарала детството си в изолирания свят на старото гето, напускайки го колкото да вземе магистърска степен по история в университета в Падуа. След като бе завършила следването си, се бе върнала във Венеция и бе започнала работа в малкия еврейски музей в Кампо дел Гето Нуово; и можеше да си остане там завинаги, ако не беше забелязана от вербовчик на Службата при едно нейно посещение в Израел. Вербовчикът се бе представил на Киара в едно кафене в Тел Авив и я бе попитал дали би искала да направи повече за еврейския народ от това да работи в музея на едно умиращо гето. Тя бе отговорила утвърдително и бе погълната от програмата за обучение на Службата.