— Недей да припадаш още, Алон, защото имам още един въпрос. Искаш ли да гледаш как жена ти умира? Или предпочиташ да умреш пред нея?
— Пусни я, Иван.
— Око за око, зъб за зъб, жена за жена.
Харков погледна към телохранителите си.
— Изправете този боклук.
71. Владимирска област, Русия
Навот пръв забеляза хеликоптера. Той идваше откъм Москва и летеше опасно бързо на няколкостотин метра над земята. Деветдесет секунди по-късно още два такива профучаха над главите им.
— Връщаме се, Одед.
— Ами заповедта?
— Заповедта да върви по дяволите. Връщаме се!
Време…
Времето им се изплъзваше. То се прокрадваше тихо през гората, пробягвайки от бреза на бреза. Сега времето бе техен враг. Габриел знаеше, че трябва да го сграбчи и да го задържи. И затова му бе нужна помощта на Иван. Накарай го да говори — помисли си той. — Лоши неща се случват, когато той спре да говори.
Засега Харков мълчаливо предвождаше шествието на смъртта по заснежената горска пътека, стиснал с масивната си длан ръката на Киара. Обградени от пазачи, Габриел, Михаил и Григорий вървяха след тях.
Накарай го да говори…
— Какво е причинило падините в гората, Иван?
— Защо се интересуваш толкова от тези падини?
— Те ми напомнят за нещо.
— Не съм изненадан. Как ги откри?
— Чрез сателитите. Те се виждат чудесно от космоса. Много прави. Много еднакви.
— Те са стари, но хората, които са ги изкопали, са свършили добра работа. Използвали са булдозер. Той още е тук, ако искаш да го видиш. Спрял е да работи преди години.
— А сега как копаеш земята, Иван?
— По същия начин, но с нова машина. Американска е. Разправяй каквото щеш за американците, но те все още произвеждат страхотно добри булдозери.
— Какво има в ямите, Иван?
— Ти си умно момче, Алон. Струва ми се, че знаеш малко от нашата история. Ти ми кажи.
— Предполагам, че са масови гробове от времето на Големия терор.
— Големия терор? Това е западна клевета, измислена от враговете на Коба.
Коба бе партийният псевдоним на Сталин. Коба бе кумирът на Харков.
— А ти как би нарекъл систематичните мъчения и убийства на седемстотин и петдесет хиляди души?
Иван като че ли сериозно обмисли въпроса.
— Смятам, че бих го нарекъл дълго отлагано прочистване на гората. Партията била на власт почти двайсет години. Имало голямо количество изсъхнали дървета, които трябвало да бъдат отсечени. А ти знаеш какво се случва, когато се сече дърво, Алон.
— Хвърчат трески.
— Точно така. Хвърчат трески.
Иван преведе част от разговора на руски заради телохранителите си. Те се разсмяха. Харков също.
Накарай го да говори…
— Как е функционирало това място, Иван?
— Ще разбереш след една-две минути.
— Кога се е използвало? През хиляда деветстотин тридесет и шеста? През тридесет и седма?
Харков спря да върви. Спряха и всички останали.
— Било е през хиляда деветстотин тридесет и седма, и по-точно през лятото на тридесет и седма. Времето на руските Тройки. Знаеш ли за Тройките, Алон?
Габриел знаеше. Предаде информацията преднамерено бавно:
— Сталин се ядосвал от бавния темп на убийствата. Той искал да ускори нещата, така че създал нов начин за изправяне на обвиняемите пред съда: така наречените Тройки. Те се състояли от един партиен член, един човек от НКВД31 и един обществен прокурор. Не било необходимо обвиняемият да присъства по време на процеса. Повечето били осъждани, без дори да знаят, че са разследвани. Повечето процеси траели по десет минути. Някои и по-малко.
— И не се е позволявало обжалване — добави Иван с усмивка. — И сега няма да е разрешено.
Той кимна към двамата пазачи, които държаха Григорий изправен. Шествието отново потегли.
Накарай го да говори. Лоши неща се случват, когато Иван спре да говори.
— Предполагам, че убийствата са се извършвали в дачата. Затова тя има изба със специално помещение в нея — килия с отводнителен канал в средата на пода. Затова пътят не е прав, а лъкатуши. Сталинските главорези не са искали съседите да знаят какво става тук.