— И никога не са узнали. Осъдените винаги са били залавяни след полунощ и са били докарвани тук в черни автомобили. Отвеждали са ги направо в дачата и са им хвърляли хубав бой, за да бъдат лесно манипулирани. После са ги сваляли в избата. Седем грама олово в тила.
— А след това?
— Натоварвали ги в колите и ги докарвали тук, до гробовете.
— Кои са погребани тук, Иван?
— До лятото на тридесет и седма година голяма част от тежката сеч е била извършена. Коба е трябвало само да прочисти храсталака.
— Храсталака?
— Меншевиките. Анархистите. Старите болшевики, които били свързани с Ленин. Неколцина свещеници, кулаци и аристократи. Всички, които Коба смятал, че може да представляват заплаха, са били ликвидирани. После са били ликвидирани и техните семейства. Един истински революционен конгломерат е погребан под тези гори. В някои нощи човек почти може да ги чуе да спорят за политика. И най-хубавото е, че никой не знае, че те са тук.
— Тъй като ти си купил земята след падането на Съветския съюз, за да си сигурен, че мъртвите ще си останат погребани?
Харков спря да върви.
— Всъщност бях помолен да купя тази земя.
— От кого?
— От баща ми, разбира се.
Иван бе отговорил без колебание. Раздразнен отначало от въпросите на Алон, сега той сякаш се наслаждаваше на разговора. Габриел предполагаше, че сигурно е лесно да се освободиш от тайните си пред човек, който скоро ще умре. Той се опита да измисли друг въпрос, който да накара Иван да продължи да говори, но не бе необходимо. Харков поднови лекцията си без допълнително напомняне:
— Когато Съветският съюз се сгромоляса, настана опасно време за КГБ. Говореше се да бъдат разсекретени архивите. Да се извади на показ мръсното бельо. Да се назоват имена. Старата гвардия бе ужасена. Те не искаха КГБ да бъде влачено в калта на историята. Но имаха и други мотиви за запазване на тайните. Виждаш ли, Алон, те не смятаха да останат дълго извън властта. Дори и тогава крояха планове за завръщането си. И успяха, разбира се. КГБ под друго име отново управлява Русия.
— А ти владееш последния масов гроб от времето на Големия терор.
— Последния? Едва ли. Не можеш да забиеш лопата в земята на Русия, без да попаднеш на кости. Но този тук е доста голям. Както изглежда, под тези дървета има закопани седемдесет хиляди души. Седемдесет хиляди. Ако това някога стане обществено достояние… — Гласът му пресекна, сякаш за момент не намираше думи. — Да кажем, че това може да причини значителни затруднения на Кремъл.
— Затова ли президентът с такава охота толерира твоите занимания?
— Той си получава своя дял. Царете получават дял от всичко.
— Колко трябваше да му платиш за правото да отвлечеш съпругата ми?
Харков не отговори. Габриел го притисна, за да види дали може да предизвика нов пристъп на ярост.
— Колко, Иван? Пет милиона? Десет? Двайсет?
Харков се завъртя на пета.
— Уморих се от твоите въпроси, Алон. Освен това няма да ходим по-далече. Твоят безименен гроб те очаква.
Габриел погледна над рамото на Киара и видя купчина прясна пръст, покрита с тънък слой сняг. Той й каза, че я обича. После затвори очи. Отново чу нещо.
Хеликоптери.
72. Владимирска област, Русия
Полковник Леонид Милченко най-сетне видя имота: четири замръзнали потока, събиращи се в замръзнало блато, малка дача с дупка от взрив на вратата, колона от хора, които вървяха бавно сред брезовата гора.
Той включи микрофона си.
— Виждаш ли ги?
Скритата под шлема глава на пилота бързо се раздвижи нагоре-надолу.
— Колко близо можеш да стигнеш?
— До края на блатото.
— Това е на поне триста метра от тях.
— Това е най-близкото място, на което мога да приземя машината, полковник.
— А какво ще кажеш за бойците от отряд „Алфа“?
— Бързо спускане с въже. Направо сред дърветата.
— Никой не трябва да умира.
— Тъй вярно, полковник.
Никой не трябва да умира…