Кого заблуждаваше? Това беше Русия. Някой винаги умираше.
Още десет крачки в снега. После Иван също чу хеликоптерите. Той спря. Вирна глава като куче. Хвърли поглед към Руденко. След това отново тръгна.
Време… Ценно време…
Съобщението на Навот проблесна на екраните в подземната централа:
„ЗАДАВАТ СЕ ХЕЛИКОПТЕРИ…“
Картър закри слушалката на телефона и погледна към Шамрон.
— Екипът от ФСБ потвърждава, че вижда колона от хора, които вървят между дърветата. Изглежда, те са живи, Ари!
— Това няма да е задълго. Кога ще се приземят спецчастите от „Алфа“?
— След деветдесет секунди.
Шамрон затвори очи.
Две завъртания надясно, две завъртания наляво…
Гробът зейна пред тях като рана в плътта на Матушка Русия. Пепелявото небе ръсеше сняг, докато те бавно вървяха един зад друг към ямата, придружени от бученето на далечните ротори. Големи ротори — помисли си Габриел. Достатъчно големи да разклатят дърветата. Достатъчно големи, за да изнервят хората на Иван. За да изнервят и него самия. Внезапно той се развика на руски на Григорий, подтиквайки го да върви по-бързо към смъртта си. Обаче в мислите си Габриел се молеше той да забави крачка. Да се спъне. Да направи всичко възможно да осигури на хеликоптерите време да пристигнат.
Точно тогава първият прелетя над върховете на дърветата, предизвиквайки временна снежна вихрушка. Харков за кратко се изгуби в бялата мъгла. Когато отново се появи, лицето му бе сгърчено от ярост. Той блъсна Григорий към ръба на ямата и закрещя на руски на охранителите си. Повечето от тях вече не му обръщаха внимание. Някои от членовете на размирния му легион гледаха как хеликоптерът каца в края на блатото. Другите бяха насочили погледи на запад, където в небето се бяха появили още два хеликоптера.
Четирима телохранители останаха верни на Иван. По негова заповед те наредиха осъдените един до друг на ръба на ямата, с гръб към изкопа, тъй като Харков бе заповядал всички да бъдат застреляни в лицето. Габриел бе в единия край, Михаил — в другия, а Киара и Григорий — в средата. Отначало Григорий бе поставен до Алон, но явно така не ставаше. Като крещеше на руски, размахвайки диво пистолета си, Харков нареди на пазачите бързо да махнат Григорий и да поставят Киара до Габриел.
Докато се правеше размяната, другите два хеликоптера забоботиха от запад. За разлика от първия, те не профучаха, а закръжиха точно над главите им. От корпусите им се спуснаха въжета и в следващия миг командоси в черни дрехи се заспускаха бързо по тях сред дърветата. Габриел чу звука от тупкащи в снега оръжия и видя да се вдигат ръце в знак, че се предават. Зърна двама облечени с палта мъже да тичат тромаво към тях. Видя Олег Руденко отчаяно да се опитва да изтръгне пистолета от ръката на Иван. Но Харков не го пускаше. Той искаше кръв.
Иван нанесе силен удар в гърдите на шефа на охраната си, с който го повали на снега. После насочи пистолета си към лицето на Габриел. Обаче не натисна спусъка. Вместо това се усмихна и каза:
— Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон.
Дулото на пистолета се отмести вдясно. Габриел се хвърли към Харков, но не можа да го стигне, преди оръжието да изгърми оглушително. Като падна по лице на снега, двама командоси от „Алфа“ се метнаха на гърба му и го притиснаха към замръзналата земя. В продължение на няколко мъчителни секунди той се бореше да се освободи, но руснаците не му позволиха да помръдне, нито да вдигне глава.
— Жена ми! — крещеше им той. — Той уби ли жена ми?
Не разбра дали му отговориха. Гърмежът го беше оглушил. Даваше си сметка единствено за титаничната борба, която се водеше досами рамото му. Миг по-късно зърна да отвеждат Иван между дърветата.
Едва тогава руснаците помогнаха на Алон да се изправи. Като извърна бързо глава, той видя Киара да плаче над нечие тяло. Беше Григорий. Габриел коленичи до нея и се опита да я утеши, но тя сякаш не забеляза присъствието му.
— Те не са я убили — крещеше Киара. — Ирина е жива, Григорий! Ирина е жива!
Пета част
Разплата
73. Йерусалим
В дните след края на срещата на върха на Г-8 в Москва три на пръв поглед несвързани статии излязоха скоро една след друга. Първата се отнасяше за несигурното бъдеще на Русия, втората — за нейното тъмно минало. Последната успя да засегне и двете и в крайна сметка се оказа най-полемичната. Но пък това трябвало да се очаква, мърмореха ветераните от британското разузнаване, тъй като героят на статията не бе някой друг, а Григорий Булганов.