Мнозина в британската преса, в това число и репортерите, които бяха общували с Григорий, отхвърлиха правителственото твърдение за самоубийство като пълни глупости.
Поради липсата на други факти обаче на тях им оставаше само да спекулират, което те направиха без никакво колебание. Очевидно, казваха репортерите, Григорий е имал врагове в Москва, които са искали неговата смърт. И несъмнено, настояваха те, някой от тези врагове го е убил. „Файненшъл Таймс“ изтъкна, че Булганов е бил доста близък с Виктор Орлов, и предположи, че смъртта на дезертьора може по някакъв начин да е свързана с аферата „Русойл“. От своя страна, Виктор нарече мъртвия си сънародник „истински руски патриот“ и основа фонд за свобода на негово име.
И с това историята отшумя, поне що се отнася до масовата преса. Обаче в интернет и в някои от най-скандалните жълти издания тя продължи да бъде тиражирана в продължение на седмици. Хубавото на конспирациите е, че обикновено един умен репортер може да намери начин да свърже две събития, без значение колко са различни те. Ала нито един от репортерите, които разследваха тайнствената смърт на Григорий, не се опита да я свърже с новоразкритите масови гробове във Владимирска област. Нито направиха връзка между руския дезертьор и съкрушената двойка, която дотогава вече бе намерила убежище в тихия малък апартамент на улица „Наркис“ в Йерусалим. Имената на Габриел Алон и Киара Дзоли не бяха замесени в историята. И никога нямаше да бъдат.
Те и преди се бяха възстановявали от травми след операции, но никога по едно и също време и никога от толкова дълбоки наранявания. Физическите им рани зараснаха бързо. Другите отказваха да се изцелят. Те се криеха зад заключени врати, охранявани от въоръжени мъже. Тъй като не можеха да издържат повече от няколко секунди да бъдат разделени, ходеха един след друг от стая в стая. Любеха се ненаситно, сякаш всяка среща можеше да е последна, и рядко имаше моменти, в които не се докосваха. Сънят им бе накъсван от кошмари. Сънуваха, че се гледат един друг как умират. Сънуваха килията в избата на дачата насред гората. Сънуваха хилядите хора, които са били убити там, и хилядите, които лежаха в безименни гробове под брезите. И разбира се, сънуваха Иван. Всъщност именно него Габриел сънуваше най-много. Харков постоянно присъстваше в подсъзнанието на Алон — облечен с елегантните си английски дрехи, стиснал в ръка пистолет „Макаров“. Понякога бе съпровождан от Екатерина и телохранителите си. Обикновено беше сам. Винаги бе с насочен в лицето на Габриел пистолет.
Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон.
Киара нямаше желание да говори за своето изпитание и Габриел не я притискаше. Като дете на жена, която бе преживяла ужасите на концентрационния лагер Биркенау, той знаеше, че тя страда от остра форма на вина — вината на оцелелия, — което бе нейният личен ад. Киара бе останала жива, а Григорий бе умрял. А той бе загинал, защото бе пристъпил встрани, изпречвайки се пред куршума, предназначен за нея. Това бе картината, която Киара виждаше най-често в сънищата си: Григорий — пребит и едва можещ да се движи, събрал силата да застане пред пистолета на Иван. Киара бе кръстена в кръвта на Булганов. И тя беше жива заради саможертвата на Григорий.