Година по-късно се бе върнала към предишния си живот, но този път като таен агент на израелското разузнаване. Една от първите й задачи бе да пази гърба на своенравния екзекутор на Службата Габриел Алон, който бе дошъл във Венеция да реставрира олтарна картина на Белини в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се разкри малко по-късно в Рим след един инцидент, в който бе намесена стрелба и италианската полиция. Затворен сам с нея в една безопасна квартира, Габриел отчаяно бе искал да я докосне. Бе изчакал, докато случаят бъде разрешен и двамата се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в квартала Канареджо, те се любиха за първи път в легло, постлано с чисти чаршафи. Габриел бе изпитал чувството, че се люби с образ, излязъл изпод ръката на Веронезе. Сега същият този образ се намръщи, когато той си съблече коженото яке и го метна върху облегалката на стола. Киара демонстративно го закачи в гардероба, после отвори ципа на пътната си чанта и започна да изважда съдържанието й. Всичките й дрехи бяха чисти и старателно сгънати.
— Майка настоя да ги изпере, преди да тръгна.
— Да не мисли, че си нямаме перална машина?
— Тя е венецианка, Габриел. Не смята, че е подходящо за едно момиче да живее във ферма. Пасищата и добитъкът я безпокоят. — Киара започна да подрежда дрехите си в чекмеджетата на скрина. — А теб защо те нямаше, когато пристигнах?
— Имах среща.
— Среща? С кого?
Алон й каза.
— Мислех, че двамата не си говорите.
— Решихме да забравим лошото.
— Колко мило — каза хладно Киара. — Говорихте ли за мен?
— Узи ти е сърдит, задето не си уведомила Службата, че ще ходиш във Венеция.
— Беше пътуване от личен характер.
— Знаеш, че лични неща не съществуват, когато работиш за Службата.
— Защо вземаш неговата страна?
— Не вземам ничия страна. Беше просто констатация.
— Откога ти пука за правилника на Службата? Ти правиш каквото си искаш, когато си поискаш и никой не смее да те пипне с пръст.
— И Узи ти прави много отстъпки, защото си омъжена за мен.
— Все още съм му ядосана, задето те изостави в Москва.
— Вината не беше негова, Киара. Той се опита да ме накара да тръгна, но аз не го послушах.
— И в резултат на това едва не те убиха. Щеше да си мъртъв, ако не беше Григорий. — Тя потъна за момент в мълчание, докато сгъваше отново две блузи. — Двамата ядохте ли нещо?
— Узи излапа около стотина сладкиша в „Масимо“. Аз пих кафе.
— Как е с теглото?
— Изглежда понапълнял от щастливия брачен живот.
— Ти не наддаде нито грам, след като се оженихме.
— Предполагам, това означава, че съм дълбоко нещастен.
— А така ли е?
— Не ставай глупава, Киара.
Тя мушна палеца си под колана на дънките си.
— Мисля, че съм понапълняла.
— Красива си.
Киара се намръщи.
— Не би трябвало да ми казваш, че съм красива, а да ме увериш, че не съм напълняла.
— Блузата ти стои малко по-прилепнала от обикновено.
— Заради гозбите на Ана е. Ако продължа да се храня така, ще започна да изглеждам като онези лелки в града. Може би сега трябва да си купя черна рокля и да приключа с това.
— Аз я освободих за тази вечер. Помислих си, че ще е чудесно да бъдем сами за разнообразие.
— Слава богу. Ще ти приготвя нещо за ядене. Много си слаб. — Киара затвори чекмеджето на скрина. — Е, какво е довело Узи в града?
— Прави шестмесечната си обиколка на европейските си служители. Раздава похвали. Напомня за себе си.
— Май долавям леко недоволство в гласа ти, а?
— Че защо да съм недоволен?
— Защото вместо Узи, ти трябваше да си този, който прави обиколка на своите европейски служители.
— Сега пътуването не е като някога, Киара. Освен това аз не исках тази работа.
— Обаче никога не ти е било приятно, че я дадоха на Узи, когато ти им отказа. Не смяташ, че той притежава интелекта и творческия потенциал за нея.