— Хората от екипа ти те обожават, Габриел. Биха направили всичко за теб.
— Те го направиха, Ари. Само попитай Михаил.
— Мислиш ли, че той наистина ще се ожени за тази американска девойка?
— Тя се казва Сара. Със сигурност, като евреин от Тиберия, не би трябвало да имаш проблем да запомниш това име.
— Отговори на въпроса ми.
— Ще бъде глупак, ако не се ожени за нея. Тя е забележителна жена.
— Но не е еврейка.
— Можеше и да бъде.
— Смяташ ли, че от ЦРУ ще я оставят при тях, ако тя се омъжи за един от нас?
— Ако не го направят, ти трябва да я наемеш. Ако не беше Сара, Антон Петров можеше да убие Узи в Цюрих.
Шамрон не отговори нищо, а запали друга цигара.
— Как е той? — попита Габриел.
— Петров? — Ари направи безразлична гримаса. — Не е много добре.
— Какъв е проблемът?
— Изглежда, е успял да избяга от институцията за задържане и разпити. Група бедуини намерили тялото му на осемдесет километра южно от Беер Шева. Но лешоядите вече се били добрали до него. Чух, че гледката не била приятна.
— Съжалявам, че не успях да поговоря за последен път с него.
— Недей. Докато беше в Европа, успяхме да изтръгнем още едно признание от него: че по заповед на Иван миналата година е убил двамата руски журналисти от „Московская газета“. Но имайки предвид деликатните обстоятелства около неговото признание, не сме в състояние да изпратим информацията на френските и италианските власти. Засега и двата случая ще останат официално неразкрити.
— Какво направихте с петте милиона евро, които Петров остави в „Бекер и Пул“?
— Накарахме го да ги прехвърли на Конрад Бекер, за да покрие щетите, които нанесохте в банката му. Впрочем той ти изпраща поздрави. Обаче ще бъде изключително благодарен, ако провеждаш своите банкови операции някъде другаде.
— Бяхте ли принудени да оправяте и други бъркотии?
— Всъщност не. Нашата дезинформационна кампания успя да отклони подозренията от нас и да ги насочи към Иван. Освен това хората, които убихте, не бяха съвсем добри и почтени граждани. Те бяха бивши главорези от КГБ, които се занимаваха с убийства, отвличания и изнудвания. Що се отнася до европейската полиция и службите за сигурност, ние сме им направили услуга.
Шамрон се загледа мълчаливо в Габриел.
— Помогна ли ти?
— Кое?
— Това, че ги уби.
Алон погледна към черните води на езерото.
— Извърших ужасни неща, за да си върна Киара, Ари. Извърших неща, които никога повече не искам да правя.
— Но?
— Да, помогна ми.
— Единадесет — каза Шамрон. — Иронично е, не мислиш ли?
— В какъв смисъл?
— Първата ти задача възникна, защото от „Черният септември“ убиха единадесет израелци в Мюнхен. А при последната ти задача двамата с Михаил убихте единадесет руснаци, които бяха отговорни за отвличането на Киара и смъртта на Булганов.
Между тях настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от смеховете на празничната трапеза.
— Моята последна задача? Мислех, че ти и премиерът бяхте решили, че е дошло време аз да ръководя Службата.
— Чете ли докладите за физическото ти здраве? — Шамрон бавно поклати глава. — Сега не си в състояние да поемеш отговорността да ръководиш Службата. Не и когато сме изправени пред задаващата се иранска заплаха. Не и когато жена ти се нуждае от твоето внимание.
— Какво искаш да ми кажеш, Ари?
— Казвам, че си освободен от обещанието, което ми даде в Париж. Казвам ти, че си уволнен, Габриел. Сега имаш нова мисия. Направи отново бебе на жена си, и то колкото се може по-бързо. Не си толкова млад, синко. Скоро трябва да имаш друго дете.
— Сигурен ли си, Ари? Наистина ли си готов да ме пуснеш?
— Сигурен съм, че винаги ще намерим нещо за теб. Обаче няма да е да седиш зад бюрото в директорския кабинет.
— Имаш ли предвид някой кандидат?
— В действителност ние вече се спряхме на един. Ще съобщим това следващия месец, когато Амос си подаде оставката.
— Кой е той?
— Аз — каза Узи Навот.
Габриел се обърна и видя Навот да стои на терасата, скръстил яките си ръце пред гърдите си. В полумрака той поразително приличаше на Шамрон на младини.
— Блестящ избор, нали?