— Мислиш ли, че съжалява за решението си да го направи публично достояние?
— Боя се, че той нямаше избор. Ние се договорихме да запазим в тайна всичко около аферата и да прикрием смъртта на Григорий с тази нелепа история за самоубийство. Обаче гробовете не бяха част от сделката. Всъщност казахме недвусмислено на Кремъл, че ако не кажат истината на руския народ, ние ще го направим вместо тях.
Алон сгъна вестника и понечи да го върне на Картър.
— Виж материала под статията.
Той бе за нова поредица от кръвопролития в Конго, при които бяха загинали повече от сто хиляди души. Материалът бе придружен със снимка на обезумяла майка, която държеше тялото на убитото си дете.
— Познай кой помага да се раздухва огъня? — попита Ейдриън.
— Иван?
Картър кимна утвърдително.
— Миналия месец той достави там два самолетни товара с оръжие. Картечници, ръчни противотанкови гранатомети, автомати АК-47 и няколко милиона патрони. И какво, мислиш, каза руският президент, когато го помолихме да се намеси?
— Кой Иван?
— Нещо от този род. Ясно е, че никакво ухажване или сладки приказки няма да убедят Кремъл да спре операциите на Харков. Ако искаме да го извадим от бизнеса, трябва да го направим сами.
— Докато е в Русия, той е недосегаем.
— Така е, но само докато стои в Русия. Обаче, ако я напусне…
— Няма да го направи, Ейдриън. Не и докато е в червения списък на Интерпол.
— Друг човек би се замислил, но Иван е импулсивен. — Картър подпря брадичка на дланите си и се загледа в стените на Стария град. — По наши сметки това лято ти и екипът ти убихте единадесет руснаци в Европа. Чудим се дали бихте проявили интерес към още една цел.
Сърцето на Габриел се разтуптя. Следващите му думи бяха изречени много по-спокойно, отколкото се чувстваше:
— Къде отива той?
Картър му каза.
— Там няма ли още съдебно преследване срещу него?
— Според Лангли, въпросната страна няма реално желание да го преследва.
— Защо?
— По политически причини, разбира се. И заради петрола. Тази страна иска да подобри връзките си с Москва. Тя смята, че арестуването и даването под съд на личен приятел на руския президент ще доведе до ответни мерки от страна на Кремъл.
— Разузнавателната служба на въпросната страна знае ли, че Харков се е запътил към тях?
— Имайки предвид нашата загриженост за тяхната политика, решихме да не уведомяваме шпионите им. А и това би затруднило реализирането на другите ни възможности.
— Какви други възможности?
— Струва ми се, че имаме три.
— Коя е първата?
— Да го оставим да се наслаждава на своята почивка и да забравим за това.
— Лоша идея. А втората възможност?
— Да го арестуваме ние и да го съдим на американска територия.
— Твърде сложно е. Освен това ще предизвика криза в отношенията между Съединените щати и важен европейски съюзник.
— И ние така си помислихме. Всъщност смятаме, че няма да можем да действаме на територията на въпросната страна. — Картър замълча, после добави: — Което ни отвежда до третата възможност.
— Която е?
— Кахол ве’лаван.
— Колко сигурни сте, че Иван ще бъде там?
Картър му подаде досието.
— Абсолютно сигурни сме.
77. Сен Тропе, Франция
Напълно подходящо наречена „Беля“, яхтата — петдесет и четири метрова разкошна лодка, американска изработка, с бахамска регистрация — бе собственост и се управляваше от някой си Максим Симонов, по-известен като Лудия Максим, който бе цар на доходоносната руска никелова промишленост, приятел и другар от детинство на руския президент и бивш гост на Вила Солей — празния сега палат на Иван Харков край морето в Сен Тропе. Въпреки че притежаваше вила на стойност двайсет милиона долара на Коста дел Сол в Испания, Максим предпочиташе уединението и мобилността на своята яхта. Той бе обиколил Северноафриканското крайбрежие през юни, а юли бе прекарал в Гърция, придвижвайки се от остров на остров. На финалния етап от екскурзията Максим бе наредил на екипажа си да се отклони за кратко към турския бряг и там сутринта на девети август бе качил на борда още двама пътници: як мъж на име Алексей Буданов и неговата очарователна млада съпруга Зоя. Макар и без деца, двойката имаше огромно количество багаж — всъщност той бе толкова много, че поискаха втора каюта само за склад. Лудия Максим, изглежда, нямаше нищо против. Приятелите му бяха преживели ужасна година. И Максим — щедра душа, ако някога изобщо бе имал такава — се бе нагърбил да се погрижи поне да изкарат истинска лятна почивка.