— Направихме го.
— И?
— Не открихме нищо. Обаче като професионален разузнавач, знаеш, че има много начини да изпратиш сигнал. С шапка, без шапка. С цигара, без цигара. Часовник на лявата ръка или на дясната.
— Григорий е десничар. И носеше часовника си, както винаги, на лявата ръка. Освен това часовникът му бе различен от този, който носеше в Русия миналата есен.
— Наистина имаш набито око.
— Така е. И като гледам снимките от системата за видеонаблюдение, виждам нещо различно. Виждам мъж, който е уплашен от нещо и се старае дяволски много да не го показва. Нещо накара Григорий внезапно да спре. Нещо го накара да се качи в онази кола. Това не е повторно дезертиране, Греъм. Това е отвличане. Руснаците са го откраднали под носа ви.
— В Темс Хаус не смятат така. Нито колегите ни от другата страна на реката. Колкото до Даунинг Стрийт и Външно министерство, те са склонни да приемат нашите констатации. Министър-председателят не е в настроение за нова рискована конфронтация с руснаците. Не и след скандала с Литвиненко. Не и с предстоящата среща на върха на Г-8.
Изправени пред световната финансова криза, лидерите от групата на осемте най-развити индустриални държави току-що се бяха договорили да проведат спешни разговори през февруари, за да координират политиките си за фискално и парично стимулиране. За голям ужас на многото бюрократи и репортери, които също щяха да присъстват, срещата на върха щеше да се проведе в Москва. Габриел не го беше грижа за предстоящата среща на върха. Той мислеше за Александър Литвиненко, бившия служител на ФСБ, който бе отровен с доза радиоактивен полоний-210.
— Вашето поведение след убийството на Литвиненко вероятно е убедило руснаците, че могат да вършат подобни неща и да им се разминава. В крайна сметка руснаците извършиха насред Лондон нещо, равносилно на акт на ядрен тероризъм, и вие им отговорихте с дипломатическо пляскане през пръстите.
Сиймор притисна замислено показалеца си до устните.
— Това е интересна теория. Но се боя, че отговорът на убийството на Литвиненко, колкото и немощен да е според теб, няма никаква връзка със случая на Григорий.
Габриел знаеше, че е безсмислено да спори по въпроса. Греъм Сиймор бе надежден партньор и съюзник в този случай, но винаги на първо място щеше да е верен на службата и на страната си. Същото важеше и за Алон. Такива бяха правилата на играта.
— Трябва ли да ти напомням, че Григорий помогна на вас и американците да откриете ракетите на Иван? Ако не беше той, в един ден щяха да бъдат взривени в небето няколко пътнически самолета.
— Всъщност цялата информация, която ни бе нужна, се съдържаше в документите, които ти и Елена откраднахте от офиса на Иван. В действителност трябваше да убеждаваме министър-председателя да се даде убежище и британски паспорт на Булганов. Лондон е вече дом на няколко видни руски дисиденти, в това число и на шепа милиардери, които са влезли в конфликт с режима. На него не му се искаше да навира още един пръст в очите на Москва.
— Какво промени мнението му?
— Казахме му, че това е правилното нещо, което трябва да се направи. В крайна сметка американците се бяха съгласили да вземат Елена и децата. Смятахме, че трябва и ние да дадем своя дял. Григорий обеща да бъде добро момче и да си кротува. Което и стори… — Греъм направи пауза и добави: — … за кратко.
— Докато не стана дисидент знаменитост.
Сиймор кимна утвърдително.
— Трябваше да го заключите в някоя малка къща някъде в провинцията и да изхвърлите ключа.
— Булганов настоя да остане в Лондон. Руснаците обичат Лондон.
— Така че нещата са се развили по-скоро добре за вас. Вие никога не сте искали Григорий и сега руснаците бяха достатъчно любезни да ви отърват от него.
— Ние не смятаме така.
— А какво смятате?
Греъм си даде вид, че обмисля отговора.
— Както вероятно се досещаш, мотивите на Булганов сега са предмет на доста напрегнати спорове. Както също може би се досещаш, мненията са разделени. Има такива, които смятат, че той е имал лоши намерения още от самото начало. Има други, които мислят, че просто е променил решението си.
— Променил е решението си?
— Нещо като онзи Юрченко, който избяга при американците през осемдесетте години. Помниш ли Виталий Юрченко? Няколко месеца след бягството вечерял в страхотен малък френски ресторант в Джорджтаун, когато казал на своя надзорник от ЦРУ, че ще излезе да се поразходи. Така и не се върнал.