Ателието му се помещаваше в официалната всекидневна на вилата. Опразнена от мебелите, сега в нея нямаше нищо друго, освен неговите помощни уреди — две мощни халогенни лампи и малък портативен стереокасетофон. От високоговорителите му се лееше операта „Бохеми“, като звукът бе намален до шепот. Габриел бе човек с много врагове и за разлика от Гуидо Рени, те не бяха плод на въображението му. Затова слушаше тихо музика и винаги носеше заредена деветмилиметрова берета. Дръжката на пистолета бе нацапана с боя: петно от картината на Тициан, малко от тази на Белини, капка от творбите на Рафаело и Веронезе.
Независимо от напредналия час, Габриел работеше енергично и съсредоточено и успя да довърши работата си, когато заглъхнаха последните нотки на операта. Той почисти четките и палитрата си, после намали светлината на лампите. В полумрака фонът потъна в мрак и четирите фигури меко засияха. Застанал пред картината, подпрял с длан брадичката си, наклонил леко глава на една страна, реставраторът планираше следващата си задача. Сутринта щеше да започне работа по най-горния копиеносец — фигура с червено наметало, която държеше клин в едната си ръка, а в другата — чук. Почувства някакво мрачно родство с палача. В едни други времена, скрит зад други имена, той бе извършвал подобни услуги за господарите си в Тел Авив.
Габриел изключи лампите и изкачи каменните стълби, водещи до стаята му. Леглото беше празно; през последните три дни съпругата му — Киара, бе на гости при родителите си във Венеция. Двамата бяха преживявали дълги раздели заради служебни задължения, но тази бе първата по техен избор. Саможив по природа и погълнат от работата си, Габриел се бе надявал, че ще понесе лесно нейното кратко отсъствие. В действителност се бе чувствал нещастен без нея. Но намираше своеобразна утеха в това чувство. За един щастливо женен мъж бе нормално съпругата му да му липсва. За Габриел Алон — дете на оцелели жертви на холокоста, талантлив художник и реставратор, убиец и шпионин — животът бе бил всичко друго, освен нормален.
Той седна на леглото от страната на Киара и взе да рови из купчината четива на нощното й шкафче. Модни списания, списания за вътрешен дизайн, италиански издания на популярни американски криминални романи, книга за отглеждане на дете — интригуващо, помисли си Габриел, тъй като те нямаха деца и доколкото знаеше, не очакваха бебе. Киара внимателно бе повдигнала темата и той се опасяваше, че скоро тя ще стане ябълката на раздора в семейството им. Достатъчно мъчително бе решението му да се ожени повторно. Идеята да има друго дете, даже от жена като Киара, която толкова много обичаше, за момента бе немислима за него. Единственият му син бе убит от терористична бомба във Виена и бе погребан на Елеонския хълм в Йерусалим. Първата му съпруга — Леа, бе оцеляла след експлозията и сега живееше в психиатрична клиника на върха на хълма Херцел, заключена в затвора на спомените си и на осакатеното си от огъня тяло. Тази съдба бе сполетяла любимите му хора заради неговата работа. Беше се заклел никога повече да не дава живот на дете, което може да бъде взето на прицел от враговете му.
Габриел събу сандалите си и тръгна по каменния под към писалището. Иконка с формата на плик за писмо премигваше на екрана на лаптопа му. Съобщението бе пристигнало преди няколко часа. Той правеше всичко възможно да не мисли за него, защото знаеше, че може да е дошло само от едно място. Все пак игнорирането му не беше решение. По-добре бе да приключи с това. Габриел кликна с неохота иконката и на екрана се появи редица от безсмислени знаци. Като въведе парола в съответния прозорец, безсмислицата се превърна в ясно изречение:
Малахия иска среща. Висок приоритет.
Габриел се намръщи. Малахия бе кодовото име на шефа на „Специални операции“. Терминът „висок приоритет“ бе запазен за спешни ситуации, свързани с въпроси на живот и смърт. Той се поколеба, после написа отговор. Изминаха само няколко секунди, преди да пристигне следващото съобщение: