Както много писатели романтици в САЩ и Европа, Натаниъл Хоторн се обръща към историческото минало на САЩ испециално към пуританското наследство в Нова Англия, но не с носталгия или като убежище от противоречията на съвременния му свят. Напротив, сюжетите и проблематиката в „Къщата на седемте кули“ и „Романс в Блайтдейл“ и на не малък брой разкази са почерпани от конкретната действителност в Нова Англия през 19-и век. „Сестрите години“ свидетелствува за непосредствения интерес на писателя към актуалните събития на деня, като търси техния смисъл в контекста на политическото и социално развитие на страната и на фона на настъпателния ход на човечеството. За Натаниъл Хоторн, също така, историческият опит е от огромно значение, защото той до голяма степен определя настоящето и бъдещето на всеки народ и колкото по-добре се разберат поуките от миналото, толкова по-голяма ще бъде гаранцията за предотвратяването на грешките и недостатъците в по-нататъшното развитие на човека и човешкото общество. Беловласият покровител от едноименния му разказ се превръща в символ на исконния стремеж на хората към свобода, който нищо не е в състояние да убие. Там, където има потисничество, ни казва разказът, там непременно ще се зароди борба срещу него. Човешкият дух не търпи окови — рано или късно той ще ги разчупи. Същата тема е развита в по-друг план — обществен и индивидуален — в „Моят роднина майор Молино“. Младият момък от провинцията, Робин, идва в града при своя роднина губернатор, назначен от английския крал, чиято помощ той търси, за да си осигури място в обществото. Конфликтът между англичани и американци вече е назрял. Колкото и страшна и жестока да е настъпващата война, олицетворена от човека с лице, едната половина на което е кървавочервена, а другата черна, символизиращи кръвопролитието и скръбта, съпътствуващи всяко военно стълкновение, тя е неизбежна. Потисникът никога не подарява свободата на тези, които потиска. Цената на свободата е висока, но тя трябва да се изплати, за да могат идните поколения да се радват на нейните плодове. А младият момък, освен това ни подсказва разказът, не трябва да разчита на чужда помощ, за да уреди живота си. Той трябва да извоюва правото си на пълноценно човешко съществувание със собствените си сили и способности.
Сам наследник на пуританската традиция в Нова Англия, Натаниъл Хоторн е нейният най-голям критик. В шедьовъра си „Алената буква“ и редица кратки разкази писателят разкрива пораженията върху човешката психика на пуританските доктрини за вродената порочност на човека, за предопределеността на неговия живот и първородния грях (нарушението от Адам и Ева на божията забрана да вкусят от плодовете на дървото на знанието, заради което Бог ги изгонва от рая), въз основа на който цялото съществувание на човешкия род на земята се приема като негово изкупление.
Законният стремеж у неговите предци към свобода и героизъм. Проявен от тях при извоюване на независимостта на колониите от английско владичество, не попречват на Хоторн да разпознае доброто и злото у тях. Непоколебимият им дух и решителност, тяхната желязна воля и упоритост, тяхното постоянство и строги морални принципи, доведени до крайност, се превръщат в собственото си отрицание — необуздана жестокост, див фанатизъм и крайна нетърпимост. За големия, американски романтик, в чиято нравствена система първо място заемат човечността, любовта и братството между хората, неговите предшественици се оказват неспособни да обичат и да изпитват състрадание към другите, а и самите те остават с опустошени души. В гърдите им, там, където трябва да тупти човешко сърце, се намира парче студен метал. В богатата и многостранна художествена образност на Хоторн „желязото“ и други негови произведения придобиват символично значение и се явяват като неотменна черта на пуританите.
Друг аспект на пуританизма, който дълбоко вълнува писателя, е нетърпимостта на предците му към религиозните вярвания и политическите убеждения на другите хора, като най-парадоксалното и същевременно страшно в техния случай е, че самите те, които са били жертва на гонения и инквизиции, се превръщат в палачи. Разказът „Кроткото момче“ ясно разкрива позицията на Хоторн. Той категорично осъжда религиозния фанатизъм на пуританите, но не по-малко осъдително е и отношението му към майката на Илбрахим, която, изцяло обладана от не по-малко фанатични идеи, изоставя дом и семейство и излага на сигурна смърт собствената си рожба. Нейната вина е може би още по-непростима, защото тя престъпва най-свещените закони на майчинството — прозрение, до което тя стига едва след с нищо неоправданата смърт на детето си.