През целия си жизнен и творчески път Натаниъл Хоторн се стреми да открие нравствените истини за човешкия живот, корените на злото в него и причините за тях. В този смисъл той е един от най-големите писатели моралисти в американската литература. В романите „Алената буква“, „Къщата със седемте кули“ и най-вече в „Романс в Блайтдейл“ той открива злото в несъвършенството на обществения строй, в който, по неговите думи, по всяко време някъде има човек, доведен до ръба на пропастта, т. е. до физическата си или морална смърт. За да могат героите му да бъдат истински щастливи, то цялата обществена система трябва така да се промени, че хората да станат братя помежду си. Така мисли Хестър Прайн, главната героиня на „Алената буква“, така мисли и Майлс Кавърдейл, поетътповествовател в „Романс в Блайтдейл“. Последния роман Хоторн написва след шестмесечното си пребиваване в колонията „Брук Фарм“ — един от най-продължилите се социалистически експерименти в САЩ. Своето участие в него писателят е определил като най-романтичния период в живота си поради ентусиазма, искреността на убежденията, високия идеализъм и вярата на колонистите в светлото безкласово бъдеще на социализма. Хоторн напуска „Брук Фарм“, защото вижда утопичния характер на експеримента и неговия неизбежен неуспех в условията на капиталистическата конкуренция и всевластието на парите. В художественото си произведение той търси причините и в самите участници в експеримента. Човешкият егоизъм според Хоторн е главната причина в корена на несъвършенството у човека. Както романите, така и много разкази, някои от които са включени в този сборник, изследват различните проявления на себелюбието. А те са многообразни и многобройни — завист, ревност, отмъстителност, коравосърдечност, безсъвестност и безчестност, равнодушие и жестокост и най-вече гордостта или високомерието. В разказ след разказ Хоторн художествено пресъздава три главни разновидности на гордостта — високомерието, породено от принадлежността към висшите слоеве на обществото, от притежаването на материално богатство и най-вече високомерието, подхранвано от чувството за интелектуално превъзходство над другите. Метафорите, сравненията, епитетите и символите, които писателят използува за изобразяване на егоизма, внушават нравствено възмущение и дори физическа погнуса. Егоизмът в едноименния разказ се проявява в ревността на героя към безупречната му жена и змията, символизираща това чувство, е отровата, просмукала се в кръвта на младия съпруг. Но ако тук самолюбието разяжда и едва не убива самия герой, то високомерието на лейди Елеонор от своя висок ранг в обществото е вече неизлечима болест, чиято зараза не само обезобразява физически аристократката и й отнема живота, но причинява страдания и смърт на всички около нея. С един само дълбоко наситен художествен образ Хоторн успява да ни внуши идеята за пагубното влияние, което има върху хората разделението им на „висши“ и „нисши“ класи.
В продължение на осемнадесет години Итън Бранд от разказа със същото заглавие овладява всички знания, които са достояние на неговото време и с фаустовска амбиция се впуска да открие „непростимия грях“, без да съзнава, че с чувството си за интелектуално превъзходство той самият е извършил този грях. Накрая той разбира това и се самонаказва, като се хвърля в пламтящата пещ на тухларната. Итън Бранд е извършил най-голямото морално престъпление. Той е манипулирал с най-съкровените чувства и мисли на хората като с неодушевени предмети, с което опропастява живота не само на своите жертви. Итън Бранд убива собствената си човещина, но сърцето му се превръща в толкова твърд камък, че даже пламъците на огъня отказват да се докоснат до него. Художникът от „Пророческите портрети“ е надарен с изключителната способност да вниква дълбоко в характерите на своите модели и да предугажда техните бъдещи действия и постъпки. Но талант без съчувствие и наслаждението безучастно и хладнокръвно да се наблюдават и анализират човешки страсти, когато може да се предотвратят пагубните последствия от тяхното развихряне, е друг израз на самолюбие.
Творбите на Хоторн изобилствуват с герои — учени и творци: лекари, химици, естествоизпитатели, художници, поети и писатели, и нравствените проблеми, които третира чрез тях, са немалко, защото у тези богато надарени хора Хоторн вижда опасната тенденция да се откъснат от общата съдба на човешкия род. Два основни въпроса почти винаги се свързват с тях: доколко може художественият творец да навлиза в душевния мир на другите хора и до каква степен трябва ученият да експериментира с природата. Отговорът на първия въпрос е: дотогава, докато не наруши „светостта на човешкото сърце“, или ако художникът проникне до дълбочините на човешката душа, то да стори това с уважение, любов и състрадание към нейните болки и терзания. А отговорът на втория въпрос е: дотогава, докато не нарушава законите на природата и нейното равновесие.