При разработване на проблема за доброто и злото Натаниъл Хоторн не винаги дава еднопосочни и категорични отговори за нравствените истини в човешкия живот. Човекът и неговият живот, сякаш ни казва той, са сложни, доброто и злото си съжителствуват толкова близко и непосредствено, че понякога е трудно да различим едното от другото. Не е рядко, когато добрите намерения могат да имат лоши последствия, когато една благородна на пръв поглед амбиция може да доведе до страдания, а даже и до смърт. Рапачини постепенно отравя организма на дъщеря си Беатриче, за да стане тя неуязвима за злото, което би могло да й се причини, но заедно с това той я откъсва от необходимото за всеки човешко общуване, обрича я на изолация и самота и в края на краищата и на смърт. В стремежа си да постигне идеално съвършенство ученият химик премахва белега от рождение от изящното лице на красивата си съпруга, но с това я и убива.
Заедно с другите писатели романтици, Натаниъл Хоторн е дълбоко разтревожен от необуздания стремеж на своите сънародници към материално преуспяване за сметка на духовните, морални и естетически ценности. Трудолюбието, съставляващо един от главните елементи на пуританската есика (и най-черният труд е почтен и богоугоден, тъй като е средството за изкуплението на първородния грях) в условията на бързото капиталистическо развитие на страната се трансформира в ламтеж за богатство и вулгарен материализъм. Противопоставянето на духовните на материалните стойности е една от темите в романа „Къщата със седемте кули“, в който писателят налага идеята, че въпреки нематериалния характер на духовното, по своята важност за човека то е по-реално, по-действително и по-осезаемо и от парите и от предметите на собственост, които можем да видим с очите си и да докоснем с ръцете си. В разказа „Големия гранат“ Хоторн извежда мисълта за взаимовръзката между материалното и духовното, а именно, че първото трябва да бъде подчинено на второто. Стойността на скъпоценния камък е в излъчвания от него блясък, с който той ще осветява лицата на младата двойка, за да разкрива цялата дълбочина на любовта им един към друг. Творецът на прекрасното, Оуен, надживява пренебрежението и оскърбленията на своите отдадени на груб практицизъм съграждани и създава предмет на изкуството, чието единствено предназначение е да доставя естетическа наслада и да облагородява с красотата си тези, които я съзерцават. А това е в противовес с каноните на пуританската идеология, която отрича земните радости и се отнася враждебно към литературата, театъра и изкуствата поради схващането, че те отклоняват хората от богоначертаната цел на човешкото съществуване, състояща се в изкупление на първородния грях чрез постоянен труд. От друга страна в ценностната система на младата република всяко нещо, от което не може да се извлече полза и не може да удовлетвори конкретни нужди, е безсмислено и в крайна сметка вредно. Отношението на Оуен напомня позицията на самия Хоторн. Още в юношеската си възраст той избира писателското поприще въпреки ясното съзнание, че на творческия труд се гледа като на своеобразно безделничество, с нищо не допринасящо за материалното благоденствие на нацията. Но той, както иронично отбелязва в „Митницата“, въведителната глава към „Алената буква“, в която описва политическия и духовен климат на своето време, е верен на пуританската традиция, тъй като проявява желязната воля и упоритост на своите предци при постигане на житейската си цел. Изящната пеперудка е натрошена на парчета, но Оуен не унива, защото като своя създател той вярва в нетленната красота, която човек може да създаде в живота си.
Почти всеки разказ на Натаниъл Хоторн е една притча за вечната борба между доброто и злото и може би защото насочва повече вниманието ни към злото, художествените му творби ни помагат да го осъзнаем по-добре и да го разпознаем по-ясно, а това е първата стъпка в нашата активна съпротива срещу него. Големият американски писател вижда несъвършенствата у човека и обществото, но е убеден във възможностите на тяхното усъвършенствуване. Неговото творчество ни показва, че самият той принадлежи към обществото на „най-мъдрите и благородни хора“, за които говори Старата година в „Сестрите години“, дето „непоколебимо вярват, че Човечеството се движи напред и нагоре и че трудностите и страданията по пътя служат за отстраняване на несъвършенствата на безсмъртния пътник и че те ще изчезнат, когато изпълнят предназначението си“.