Но макар че се основава до голяма степен върху злободневни теми, които днес ни говорят малко или дори остават напълно неразбираеми за нас, комедията все пак запазва своята жизненост и от нея лъха един особен чар. Това се дължи не толкова на силата на образите, както е при по-късните комедии. От мъжкия квартет само Бирон изпъква като личност, защото трябва да се отдели от другите със своя скептицизъм и по-хедонистичния си мироглед. На него е дадена за партньорка Розалина, най-хапливата от дамите. Но макар че Розалина изпъква с острия си език и с някои по-съмнителни, но съвсем слабо загатнати качества, като образ тя трябва да отстъпи място на много по-сдържания, но извънредно фин портрет на принцесата. Като изключим първата ни среща с нея, когато отговорите й на комплиментите на Бойе са твърде силно подчертани и прекалено ясно издават авторовите намерения, щрихите са нанесени така изкусно, че накрая се учудваме дори как се е изградил такъв очарователен портрет. Основните й черти са доброто сърце, тактът и тихият й авторитет. Тя има хумор, но той не се проявява, както при дамите й в изказването на елегантни неучтивости; тя е любезна и говори учтиво с всички; единствено тя проявява съчувствие към нещастния Олоферн, когато надменните младежи, за да прикрият собствения си маскараден неуспех, провалят представлението му. С много тънка ирония и без всякаква язвителност тя дава на краля да разбере колко неучтиво я посреща и колко са смешни неговите идеи, не настоява върху правата си и с усмивка приема несгодите на предложеното й гостоприемство. Тя управлява с такт своите дами, прекратява препирните им, когато те заплашват да станат твърде остри, и почти неусетно избягва всякакви неудобни положения. Това е всъщност най-тънкият портрет, създаден от Шекспир до този момент, и то не само в комедиите. И ако го приближим до този на Хамлет, ще видим, че обаянието, което лъха от образа на принца, се дължи пак на подобни фини щрихи, които допълват при него по-силните контури.
Комедията обаче действа като цялост и дори този портрет само допринася за общия й чар, но не го създава. От момента, когато пристига принцесата със своята свита — защото тук не навлизаме в чужд свят, както при другите комедии, а чуждият свят нахлува отвън и ни завладява, на фона на зеления кралски парк се разиграва един ефирен балет, издържан сякаш в пастелни цветове; четирите главни двойки се явяват в постоянноменящи се групировки, ту мъжете, ту жените, ту отделните двойки, ту целият ансамбъл, като фигурите на този изящен танц се редуват постоянно с по-тромавите движения на второстепенните персонажи. И по същия начин се преплитат и отменят различните теми, а дори и формите на изказа. Тук не само различните стилове варират и играят свой собствен танц; не само — както е и при другите драми на времето — проза и мерена реч се редуват според тона на отделната сцена, но и формите на мерената реч се менят постоянно: бели стихове за по-сериозните пасажи; римувани куплети и по-сложни структури, напомнящи сонетната форма, за лиричните места; грубо римувани куплети с куцащ ритъм, напомнящи навярно римуваните отговори на известния клоун-импровизатор Тарлтън. Такива форми се срещат наистина и в предишните две комедии, но никъде не сме свидетели на такова жонгльорство с метричните форми, както тук. Шекспир може би се е дразнел малко от поръчката за една дворцова комедия и е възможно да си е отмъстил на своята нова публика, като се е понадсмял на нейния начин на живот и дори имал смелостта да й чете накрая една малка лекция за нейната несериозност; но очевидно задачата му е съставила голямо удоволствие и това удоволствие се чувства в лекотата на цялата игра. И все пак между менуетните тонове се прокрадват тук-таме някои по-басови и дори загадъчни ноти. Любовта на Бирон към мургавата (тоест грозна за тогавашните схващания) и очевидно малко леконравна Розалина, която той презира и все пак обича мимо волята си, ни напомня положението в сонетите и Розалина изглежда да е или праобраз, или пък отражение на прословутата „смугла дама“, злия ангел на сонетите. Мотивът е обаче само леко загатнат и едва ли накърнява общия тон. Другояче стои въпросът с Меркаде, вестителя на смъртта, чиято поява изведнъж прекъсва веселбата. Особено на сцената внезапното появяване на тази черна фигура има потресаващ ефект и с това целият тон се изменя. И може би този шок е необходим, за да се подготвим за не по-малко неочаквания финал, при който Жан и Жана не се оженват и става необходима очарователната песен на кукувицата и кукумявката с нейните контрастиращи битови винетки, които смекчават контраста в драмата, но и ни напомнят, че животът не се определя само от лятото, за да можем да напуснем театъра все пак примирени и с основния тон на комедията, звучащ в ушите ни.