„Напразни усилия на Любовта“ е последната от експерименталните комедии на Шекспир — при нея той открил истинското си призвание като комик, но сякаш по неволя. „Сън в лятна нощ“, написана след отварянето на театрите през 1594 или 1595 година, открива поредицата от зрелите му комедии на любовта. Тя е пак нещо като полемика с Лили и пак напълно в стила на дворцовата комедия, макар и с по-малко разнообразна тематика. Някои дори смятат, че и тя е написана по поръчка, за някоя аристократична сватба. Това не изглежда много вероятно — трупите при такива случаи обикновено са предлагали нещо от текущия си репертоар — но не е и напълно невъзможно. Във всеки случай тя е, както и „Напразни усилия на Любовта“, една от съвсем малкото на брой драми на Шекспир с фабула, измислена от самия него. Тук Шекспир не само разжалва пакостника Купидон като бог на любовта, но изгражда една съвсем нова любовна митология. И макар че действието става в Атина, тоест в самото отечество на сляпото божество, той поставя на негово място феите, които, за разлика от него, доброжелателно бдят над неразумната любов на смъртните и накрая, макар грешките им — също като шегите на Купидон — да причиняват чудновати усложнения, довеждат всичко до щастлив изход.
Обикновените феи на английския фолклор са доста различни от тези на Шекспир. И те са дребни същества, но все пак имат ръста на дванайсетгодишни деца; преди всичко пакостничета, те подменят със своите изчадия децата в люлките им, объркват пътника и го карат да описва големи кръгове в мъглата; или — като Пък, който по дух най-много им прилича — пречат на маслото да се образува в буталката. Но, от друга страна, те притежават и качества, които ги правят подходящи за покровители на домашното огнище. Те наказват развлеканите, като връзват възли в косите им, когато спят, и щипят до посиняване прелюбодейците, които им попадат в ръцете. Но покрай тези феи, за които съществуват най-много приказки, в английския фолклор се долавя и смътно предание за много по-мънички същества, които, както Шекспировите, живеят в цветята, но за които много малко се знае. У Шекспир двете традиции донякъде се преплитат и той пръв въвежда в литературата образа на феите, който неговите съвременници са възприели от него и който е дошъл до нас. И нищо чудно в това, защото около тези дребни същества той е изтъкал в „Сън в лятна нощ“ една такава ефирна и вълшебна поезия, че действително сътворява цял нов свят. Сякаш неслучайно тъкмо в същата пиеса той говори за въображението на поета, който —
И на тази суверенна власт на поета той противопоставя нещастните еснафи, които не смеят да разчитат за нищо на фантазията и трябва да представят дори луната чрез фенер. А цялата драма на Шекспир е окъпана в лунна светлина, макар че всъщност действието става през нощ на новолуние, когато луната изобщо не свети: за нея се говори толкова много и тъй хубаво, че ние я чувстваме като постоянно присъствие. При това за Шекспир и неговите съвременници луната има особено значение: тя не само придава чрез меката си светлина чаровно настроение на всичко, което осветява, но е същевременно и символ на променчивостта; за тях всичко, включено в сферата на луната (тоест земния свят), е непостоянно и се мени, докато отвъд лунната сфера, в сферите на планетите и на постоянните звезди, е светът на непроменливото и съвършеното… Така луната играе тук двойна роля — тя не само създава настроението на сребристата нощ, но става и символ на комичния кадрил, който изпълняват обладаните от любовното безумие млади двойки.