Тенденцията да се сантиментализира образът на Катерина се проявява и по една друга линия. Шекспир изобщо не поставя въпроса какво е направило героинята му да стане опърничава, а взима характера й като даден. Нямаме основание да търсим причината за нейния нрав в липсата на обич у близките й. Ако Баптиста показва повече обич към по-малката си дъщеря, това е явно защото тя го заслужава и защото се нуждае от утешение поради жестокостта на сестра й. Причината за Катеринината необузданост би могла да се дири по-скоро в мекотата на Баптиста, който се показва напълно безпомощен пред нейните изстъпления. Но въпросът, както се каза, изобщо не се повдига и не е задача на критика да си представя факти и положения, за да допълня и с това да изменя онова, което авторът е дал. Отношението на Шекспир е по-скоро друго: няма смисъл да търсим причини за капризите на жените; въпросът е как да им ги избием от главата. И като имаме предвид някои данни, които говорят, че Шекспир не е бил особено щастлив в семейния си живот, подозрението, че в цялата постановка на въпроса има и нещо доста лично, може би не е прекалено смело.
Макар и основната линия на действието да е за нашите схващания доста груба, разработката показва голяма сдържаност и такт. Една истинска съпружеска кавга, при която по логиката на дадените характери би могло да се очаква дори и бой, би представлявала твърде нерадостна картина, макар че, като имаме предвид „Том Тайлър“, тя едва ли би отблъснала голяма част от публиката. Но при пиесите от този период прави впечатление общата сдържаност и благоприличие: при тях груби и цинични реплики може да се произнасят на сцената; в тона на самото действие обаче няма нищо шокиращо. И Шекспир не допуска никакво изключение от това общо правило. Той много умело налага на нашето съзнание образа на свадливата Катерина в първите сцени, но никога не я оставя да се прояви в истинския си вид пред Петручио. Дори при първата им среща, която обикновено се играе с доста голям шарж, няма нищо в Шекспировия текст, което да подскаже, че Петручио прибягва към истинско насилие. Катерина е неучтива наистина, но не по-неучтива от изисканите фрейлини в „Напразни усилия на Любовта“ или от по-късната Беатриче. Само силното впечатление от първите сцени, създали у нас убеждението, че опърничавата трябва да получи суров урок, прикрива донейде факта, че след сватбата Катерина всъщност се проявява още от самото начало като пристойна съпруга, която се опитва да възпира мъжа си от глупостите, които той върши, като само в някои моменти, и то при крайно предизвикателство, повишава малко тона си. Но ако, подведени от нейната сдържаност, приемем, че тя, влюбена в мъжа си още от самото начало, сама се мъчи да му бъде добра съпруга, бихме получили наистина отблъскващата картина на една любяща жена, изтезавана без причина от съпруга си. Образът на Петручио обаче е достатъчно ярък, жизнен и пленителен, за да прогони всички подобни мисли; ние виждаме всичко с неговите очи и го следваме покорно където и да ни води той. И именно в силата на този образ, който може наистина да се постави наред с много по-зрели Шекспирови герои, лежи най-голямото постижение на комедията: весел, остроумен, находчив, вътрешно невъзмутим, макар и готов да играе разярения или всяка друга роля, която моментът му диктува, надарен с една просто смайваща наглост, толкова голяма, че ни обезоръжава със самите си размери, готов винаги да обръща нещата с главата надолу и да твърди, без да му мигне окото, че черното е бяло, той е напълно уверен в себе си и заразява с тази си самоувереност всички, включително и нас. Образът му всъщност не е много сложен, нито много труден за остроумен автор като Шекспир, защото Петручио сам играе роля подир роля, и известен шарж е напълно на място тук. Такива колоритни образи са много по-лесни за създаване, отколкото тоя на един по-обикновен младеж, какъвто е Лученцио от вторичната фабула. Това не прави постижението по-малко, но обяснява защо Петручио и Ричард III — пак един роден актьор, който постоянно си мени ролите, са най-жизнените образи в творчеството на младия Шекспир. Пред образа на Петручио Катерина бледнее; защото той всъщност не е образ, а сбор от разнородни положения. Но и Катерина има една черта, която я спасява и й придава жизненост — това е нейната духовитост; и сцената, в която младите съпрузи, след като Катерина е разбрала вече, че е безсилна да рита срещу ръжена, играят своите карамболи пред озадачения пътник Винченцио и взаимно се подстрекават към все по-големи лудории, е най-приятната в цялата драма. Защото от нея виждаме, че духът на Катерина не е пречупен — какъвто би бил най-вероятният изход от Петручиовите методи в истинския живот, и че сега може да се открие за двамата щастливо бъдеще, основано на пълно разбирателство.