Това, което Шекспир е направил с Плавтовия фарс, е преди всичко усложняването и обогатяването на действието. Към двамата близнаци у Плавт той прибавя и втора двойка — робите им, и с това възможностите за припознавания не само се удвояват, а се повдигат на квадрат. И нещо повече: у Плавт близнакът странник е трезв и малко хитър младеж, който се изненадва наистина от неочакваната любезност, с която го посрещат навсякъде, но вижда в нея поначало някакъв опит за мошеничество и това го прави само по-предпазлив и по-готов да се възползва от положението за собствена изгода. Шекспировият близнак-странник, напротив, напълно се обърква от цялото положение, защото за него връзката с действителността, която би трябвало да бъде най-здрава и сигурна — слугата му, се оказва най-несигурна. Той се чувства омагьосан. Устоите на неговото съществувание се разклащат, самоличността му като че ли е на изчезване и това се загатва още при първата ни среща с него в едно разгърнато сравнение; а сравненията тук за разлика от „Укротяване на опърничавата“ са много редки и затова пасажът изпъква с особена сила:
Личността му действително се разтваря в другите капки. Но Антифол греши в едно: капката, която дири, не е всъщност неговият брат, а друга, с която ще се слее. И това се загатва малко по-късно, когато Адриана подема, макар в друга връзка, същия образ:
Последният образ принадлежи всъщност към другата тема на драмата — съпружеските отношения, която, макар и вторична, е разработена тук с много по-голяма задълбоченост и разбиране, отколкото при първия опит, като нещата са представени в тяхната сложност и не толкова едностранчиво. При Плавт вината за лошите отношения между съпрузите пада изцяло върху жената: тя със своята властност е пропъдила мъжа си от къщи и го е накарала да търси развлечение и утеха у разни куртизанки; и тези упреци са вложени в устата на собствения й баща при първото подхващане на темата. При Шекспир обвиненията се отправят от игуменката, която не познава истинското положение на нещата и е подвела Адриана да се очерни сама без нужда до такава степен, че дори Лучиана, която инак съвсем не държи страната на своята сестра, този път е възмутена от несправедливостта. А и ние самите сме чули вече упреците, които Адриана е отправила към своя мъж, и знаем, че те са наистина сдържани и достойни и че тя е била готова с радост да подхване най-малкия знак на любезност от негова страна. Видели сме също, че в момента, когато мъжът й е в беда, Адриана забравя веднага всички обиди и мисли само как да му помогне. Изобщо още от самото начало ние сме могли да се уверим в сложността на проблемите. Лучиана при първото си появяване застъпва становището, до което Катерина стига чак накрая: че жената по природа е създадена да се подчинява на мъжа. Но нейните назидания срещат веднага отпор — и доста убедителен — от страна на Адриана, която отвръща, че всичко това звучи много хубаво на теория, но че на дело нещата са по-трудни. И при по-нататъшното развитие на действието виждаме, че вината за раздорите лежи еднакво върху двамата: мъжът е нехаен и себичен, жената — нетактична и прекалено взискателна. И дори назиданието, дадено накрая от игуменката, не звучи като назидание, и то не само защото не е във формата на проповед, а на жива, драматична сценка, но и защото не отговаря на истинското положение. Заключението е в основата си пак същото, както при „Укротяване на опърничавата“ — жената трябва да се подчинява на мъжа си, но вече не защото така повеляват природата и моралът, а защото тя няма друга възможност — тя е действително по-слабата. Но от нейния такт и от умението й да води неусетно своя съпруг зависи семейното щастие. И разпределението на трите двойки, които и тук се събират при финала, е също много по-сложно и ни кара повече да мислим, отколкото при първия опит. Не едно просто противопоставяне на бяло и черно, а три различни положения: старите, които със своята вярност и преданост имат право вече да очакват щастливи дни след всичките си патила; младите съпрузи, които са имали възможност да видят своите грешки и да тръгнат сега по по-разумен път; и влюбените, за които морето е само до колене, и чието щастие лежи в собствените им ръце. С една дума, Шекспир вече се е научил, че трябва не да дава евтино и едностранчиво назидание, а да ни представя само елементите на проблема, като предоставя разрешението на нас.