е разработена с един лиричен жар, който липсва напълно в предишната комедия. И положението на нещастния Антифол, видял своите най-чисти пориви отблъснати като нещо гнусно и срамно, внася тук една сантиментална нотка, която подема патоса на рамката. По структурата си „Комедия от грешки“ е едно от най-съвършените постижения на Шекспировото изкуство; и тая структура не дължи абсолютно нищо на Плавт. Епизодите на Плавтовата комедия са така разместени, естеството им е така видоизменено, че всъщност от Плавт остава само основното положение; разработката е изцяло на Шекспир. Комедията не съдържа такива колоритни фигури, каквито има „Укротяване на опърничавата“, но във всяко друго отношение тя представлява спрямо нея голяма крачка напред.
В сравнение с тази крачка „Двамата веронци“ може да ни се стори по-скоро едно връщане назад. Тя е може би като драма най-слабата от ранните пиеси и всъщност не е съвсем сигурно дали наистина следва, а не предшества другата. Но поне в някои отношения тя представлява една действителна стъпка напред към формата на зрелите комедии. Тук Шекспир се разделя вече с буржоазния свят на първите си опити, за да се върне към него само един-единствен път във „Веселите уиндзорки“, комедия, която и в много други отношения представлява аномалия в общата линия на развитието му. Литературната теория на Ренесанса, преподавана и в училищата — а Шекспир без друго е преминал средношколския курс на Стратфордското училище, учела, че докато трагедията се занимава със знатни хора, предимно царе, и с големи престъпления и ужаси, комедията има за свое поле обикновения гражданин и неговите всекидневни слабости, които могат да се изправят чрез присмех. Към тази теория Шекспир се придържал съвсем точно в първите си два опита. И ако в „Двамата веронци“ той отстъпва от нея, то е преди всичко, защото това не е истинска комедия, а по-скоро романс, примесен, разбира се, с клоунади — любимия жанр на публичните театри. Главната фабула сама по себе си не е комична, а по-скоро сантиментална. Действието наистина се различава малко от това на дошлите до нас романси — то е по-съсредоточено и приключенският му елемент е сравнително слаб, но в основните си линии жанрът е запазен. И все пак тук се чувства вече известно доближаване към дворцовите комедии на Лили, към света на граф Саутхямптън, бъдещия Шекспиров меценат, комуто младият автор е посветил двете си поеми „Венера и Адонис“ и „Лукреция“, а навярно и своите сонети. И това доближаване не се състои само в аристократичната обстановка. Главна тема тук е главната тема на сонетите, превъзнасянето на приятелството над любовта, тема, която заема важно място и в комедията на Лили „Ендемион“ и е изобщо една от любимите теми на изящния свят през Ренесанса като израз на най-мощното течение на времето, платонизма.
Главна тема в комедиите на Лили обаче е любовта сама по себе си, а не в борба с приятелството, и то любовта, третирана като извор на комизма: и в това именно се състои тяхната оригиналност. Комедии, в които любовта е главен двигател на действието, причина за всичките хитри кроежи, които представляват истинския извор на комизма, е имало, разбира се, и преди това. Такива любовни комедии са почти всички римски и италиански комедии. Но комедиите на Лили не са любовни комедии, а комедии на любовта, в които самата любов съставлява комичното начало: тук се забавляваме от прищевките на Купидон, който събира неподходящи двойки, наказва бунтовниците против неговата власт, като ги кара да се влюбват мимо намеренията си, и помътва разума на наранените от стрелите му. Във фабулата на „Двамата веронци“ няма наистина нищо характерно за духа на Лили, но в трактовката й има немалко елементи, които ни напомнят за него. Напълно в този дух е образът на Валентин, един, макар и умерен, бунтовник против любовта, който впоследствие показва всички симптоми на любовната болест в най-острата й форма: стои със скръстени ръце като меланхолик, загубва апетита си, будува цели нощи и съчинява любовни песни; както Апел на Лили, той смята, че тайната му е скрита дълбоко в гърдите му, а я издава с всеки свой поглед и въздишка; и пак като същия герой люби отчаяно, но чака своята възлюбена да направи първата стъпка и не е дори в състояние да разбере много ясните й намеци. Също така и сцената, в която кокетната Джулия скъсва писмото на своя любим, за да събере после късчетата и да ги целува едно по едно — макар да е налице и в романса на испанеца Монтемахор „Диана“, от който изобщо е заимствана фабулата на комедията, носи духа и комичната разработка на Лили.