В епизода от „Диана“, послужил като основа на фабулата, е третирана само неверността на Протей. Тук Силвия (имената у Монтемахор са други) се влюбва в преоблечената като паж Джулия, като я ухажва от името на неверния си господар (мотивът се среща и в „Дванайсета нощ“, и в безброй други варианти) и умира от любовна мъка, а опечаленият Протей след различни други приключения бива спасен от преоблечената като рицар Джулия, за да завърши всичко благополучно. Шекспир противопоставя на Протей идеалния образ на Валентин, когото свързва със Силвия, като прави от нея принцеса; приписва на Протей един още по-тежък грях — предателство спрямо приятеля, вмъква мотива за изгнанието на влюбения, заимствано по всяка вероятност от „Ромео и Жулиета“, с чиято история трябва да се е запознал още по онова време; превръща двамата рицари, които нападат Протей, в разбойническа банда. По този начин той сплита две фабулни нишки, не много различни по настроение, но затова пък контрастиращи по характери и ситуации, като се погрижва да разнообрази атмосферата на комедията чрез епизодите с комичните слуги, които донякъде служат като отразители на главното действие: Ланс мимира на фарсово равнище раздялата на Протей с Джулия и любовта на Валентин — дори с чертите на куртоазния влюбен, който е длъжен да пази своята любов в тайна; а в предаността му към неговия четириног другар виждаме като в негатив предателството на Протей. Този бавен, добродушен, глуповат, но същевременно и малко лукав Ланс, който умее да се справя с живия и отракан Скок — остроумният паж е дежурна фигура при Лили, е всъщност душата на цялата комедия, която без негова помощ би била доста блудкава и условна. Той надминава по живост и комизъм двамата дромиовци от предишната комедия, превъзхожда и всички комични слуги от по-късните пиеси, включително и съименника си Ланчилото от „Венецианският търговец“; и двете му реплики: „Невъзпитан нахалник, който си мушка носа в чужди тайни! Отивам да погледам как ще го оправят“ — след като сам е станал причина другият да закъснее — и: „Е, кога си ме виждал, като говоря с благородна дама, да вдигам крак и да й мокря криволината? А? Кога си ме виждал да правя такива безобразия?“ — отправена с добродушен укор към кучето му, са достатъчни да му осигурят място между безсмъртните сценични образи. За забелязване е, че той е най-сполучлив, когато е сам на сцената — по всяка вероятност носи много от традицията на прочутите клоуни на времето, Тарлтън и навярно първият създател на ролята, Кемп, които били известни не само като изпълнители на роли, но излизали понякога и със самостоятелни спектакли.
В сравнение с Ланс останалите фигури на комедията са бледи и схематични, с изключение донякъде на Джулия, която може да се счита за предшественица на прелестните Розалинда и Виола от зрелите комедии. На нея е дадена, общо взето, и най-хубавата поезия в цялата драма. Тази драма предлага много повече възможности за лирична разработка, отколкото предишните, и съдържа не малко стихове, които напомнят сонетите (макар не толкова, колкото „Комедия от грешки“). В нея срещаме и първия стих на Шекспир, станал общоизвестен поради красотата си: Несигурната слава на Април. И все пак поезията тук не е още на голяма висота. Човек би казал, че пиесата не е лежала много близо до сърцето на Шекспир; особено последното действие — с оперетните разбойници, които избират главатаря си, защото знаел чужди езици, и с театралния отказ на Валентин от своята любов в името на приятелството — прави впечатление на груба, недоработена скица. Грешки и несъобразности се срещат в повечето Шекспирови драми; той очевидно е писал бързо, без да обмисля как различните детайли се съгласуват помежду си, като не е имал предвид читателя и е знаел, че при бързото поднасяне на текста и раздвиженото действие на сцената противоречията ще минат незабелязани. Но едва ли има пиеса, в която да са натрупани толкова несъобразности, колкото в „Двамата веронци“. Ако сега се приема, че дукът е дук, а не император, или че действието започва във Верона и се премества в Милано, това дължим на по-късните редактори. От оригиналния текст не може да се разбере в кой от двата града се намираме в даден момент; веднъж дори се озоваваме без предупреждение и в Падуа. Но едно поне е ясно, че действието започва в местност идилична и безметежна, че централната част на фабулата се развива в двореца, място на интриги и коварство и че проблемите намират накрая своето разрешение в свободния простор на зеления лес. Така и тук се получава нещо като рамка, която служи да отдели мястото на действието като чуждо и отдалечено, както Ефес е чужд, омагьосан град за Сиракузкия близнак или Падуа с всичките приключения на Катерина и Бианка е място, видяно само в пиянския сън на медникаря Слай. Нататък ще се убедим, че и в по-късните Шекспирови комедии действието става почти винаги в местност, чужда не само за нас, но и за самите герои.