Симеон Хаджикосев
Предговор
към романа „Ланселот, рицарят на каруцата“
Сред най-продуктивните и най-дълго устоялите жанрове на европейската средновековна литература се откроява рицарският роман. Неговата история започва около средата на XII век, само няколко десетилетия след Първия кръстоносен поход, и завършва в началото на XVII в., когато след появата на „Дон Кихот“ от Сервантес най-сетне секва модата на това любимо на много поколения четиво.
Макар че се характеризира с относителна жанрова стабилност, рицарският роман не е монолитно явление. Началото му отвежда към френско-нормандски автори, духовници и историографи, които с еднаква ревност обслужват културните потребности на английската династия на Плантадженетите и на френските Капетинги. Чак до началото на XIII в. романът е предимно северно-френско явление, за да се прехвърли след това и в западнонемските земи. По-късно рицарският роман получава солидни позиции и на Пиренейскня полуостров в испанската и португалската литература.
Нееднозначен е рицарският роман и като жанрова структура. През периода на ранния му разцвет (втората половина на XII в.) преобладава стихотворната форма със съседни рими, а по-късно започва ла се налага прозаичната форма. Своеобразен връх в развитието па стихотворния рицарски роман е „Парцифал“ (XIII в.) на немеца Волфрам фон Ешенбах. Твърде интересна е еволюцията на жанра, която може да се проследи в многобройните интерпретации на келтската тема за Тристан и Изолда. Първите обработки са дело на френско-нормандски автори от втората половина на XII в. — Томас и Берул, и са направени в стихове. По-късно се появяват прозаичните версии на легендата, които я правят широко популярна. През първата половина на XIII в. Люс и Ели дьо Борон написват в проза „Роман за Тристан“, който лежи в основата на всички последвали 77 средновековни преписа на творбата. В началото на XX в. видният френски медиевист Жозер Бедие предлага своята „възобновена“ версия на романа въз ОСнова на щателен анализ и подбор на многобройните ръкописни варианти. Неотдавна този вариант на Ж. Бедие се появи в превод на български език („Тристан и Изолда“, НК, 1985).
Своеобразен свод на келтските сказания, дали живот на цикъла романи за крал Артур и рицарите на Кръглата маса, е прозаичният роман на англичанина Томас Малори „Смъртта на Артур“ (1402). Така през късното средновековие постепенно се налага прозаичната форма на рицарския роман. През ренесансовия XVI в. в Испания и Португалия на особен успех се радват полуанонимните „Амадис де Гаула“ и „Палмейрим Английски“, единствените, които свещеникът и бакалавърът пощадяват при „чистката“ на рицарските романи в библиотеката на дон Алонсо Кихано, самонарекъл се дон Кихот.
Но рицарският роман не се изчерпва с тези две най-съществени жанрови разновидности. Широка популярност завоюва във Франция още през XII в. анонимната повест „Окасен и Николета“, чиято форма напомня за някои дофеодални героически сказания от типа на келтския Уладски цикъл. „Окасен и Николета“ е написана в проза с многобройни стихотворни „вставки“ и това е свидетелство за древност на повествователната форма, напомняща за античното „амьобейно“ (подхващащо) изпълнение на двойка разказвачи.
Средновековните рицарски романи се различават и с оглед на принадлежността им към определен тематичен цикъл. Най-общо казано, съществуват три сюжетно-тематични цикъла, около които се групират всички рицарски романи — античен, византийски и бретонски. Началото на жанра е свързано с античните сюжети, достигнали до късното средновековие чрез посредничеството на различни латински обработки. Към античния цикъл принадлежат романите от т.нар. триада — „Роман за Брут“ от нормандеца Вас, „Роман за Троя“ от придворния хронист на Хенри II Плантадженет Беноа дьо Сен Мор и полуанонимният „Роман за Александър“ (започнат от провансалеца Алберик дьо Бриансон и продължен от няколко неизвестни автори). Към тази триада прибавят и анонимния „Роман за Тива“, който възхожда към Тиванския митологически цикъл, разработван в трагедиите на Есхил и Софокъл, но не се опира на тях, а на латинската поема на Стадий, популярна през средновековието.
Най-внушителен по обем е „Роман за Троя“ (около 1155–1160 г.), който съдържа над 30 хиляди стиха (само за сравнение нека посочим, че общият обем на „Илиада“ и „Одисея“ възлиза на малко повече от 28 хиляди стиха). Придворният хронист на Хенри II не е могъл да използува направо Омировия епос и затова е преразказал повечето от събитията от т.нар. Троянски цикъл чрез посредничеството на латински хроники (Псевдо-Дарет от Фригия и Диктис от Крит). Беноа дьо Сен Мор се спира подробно и на предисторията на Троянската война — похода на аргонавтите, любовта на Язон и Медея, отвличането на Елена и т.н. Особено интересни са женските образи в романа, сред които се откроява лекомислената Бризеида. Чрез посредничеството на Джефри Чосър темата става известна и на Шекспир, който в началото на XVII в. я разработва в драмата си „Троил и Кресида“.