Северът и Югът си „поделят“ приоритета в утвърждаването на новите литературни тенденции. Прованс (но също така и графство Тулуза и Поату в областта Аквитания, и графство Барселона в Каталония) става родина на т.нар. окситанска поезия (по-популярна у нас под наименованието провансалска лирика), първата светска поезия в средновековна Европа, вдъхновена от куртоазния идеал за служене на „дамата на сърцето“. Рицарският роман възниква при двора на английските крале от династията на Плантадженетите (Робърт Вас, Беноа дьо Сен Мор). Куртоазният идеал получава по-силно развитие на юг, където се кодифицира в различните жанрове на провансалската лирика, докато в рицарския роман той има сравнително по-ограничено приложение. Разбира се, процесите в развитието на културата на Севера и Юга са били до голяма степен взаимосвързани. Обединяваща фигура в двете култури е внучката на първия трубадур Гилйем IX дьо Поатие, която е била последователно съпруга на френския крал Луи VII и на английския крал Хенри II. Провансалски трубадури посещават двора на Плантадженетите в свитата на Алиенор. По-късно, през втората половина на XII в., в аристократическите дворове на дъщерите на Алиенор Аквитанска — Мари дьо Шампан и Аелис дьо Блоа Шартър, биват задълбочени и доразвити традициите на модната тогава куртоазна любов (от фр. cour — двор, но и дворцово общество). Не случайно именно при Мари дьо Шампан творят Андре Капелан, авторът на теоретическото съчинение „De amore“, и най-значителната фигура на ранния рицарски роман — Кретиен дьо Троа.
Рицарският роман се появява в онази епоха, за да отговори на културните потребности на меценатстващото аристократическо общество, а и на рицарството, което се утвърждава като важна социална прослойка по време на кръстоносните походи (1096–1270 г.). Твърде нееднородно в социално и класово отношение, рицарството се оформя като „Христово войнство“ по време на походите за отвоюването на „гроба господен“, чиято благородна цел всъщност прикрива експанзионистичните намерения на западноевропейския феодализъм, породени от раздробяването на онаследяваните родови имения. Значителна част от рицарите, участвали в походите, не са притежавали нищо друго освен бойното си снаряжение и отвоюването на „гроба господен“ е криело за тях и други примамки освен тържеството на християнската вяра. Така преди да се появи в рицарския роман, в живота се е утвърдил статутът на странстващия рицар, който пътува, за да дири подвизи и приключения. Тъкмо тази устойчива сюжетна схема пародира и Сервантес в своя гениален роман.
В съответствие с идеологическите потребности на епохата рицарството си изработва строго определен свод от ритуали и правила за общуване (включително посвещението в рицарство, отношенията с избраната дама на сърцето, поведението по време на поход и т.н.), които до голяма степен прикриват с идеализирания си характер прозаичните цели на реално съществувалите рицари. Ако съдим за обобщения образ на рицаря по романовите образци на епохата, той е предан на рицарския идеал, който го задължава да търси подвизи и слава в името на дамата на сърцето, а пътьом е длъжен да помага на беззащитни деца, вдовици и (твърде често) девици, да освобождава невинните пленници на жестоки рицари или митически чудовища.
Твърде съществена черта на рицарството от онази епоха е възприемането му като наднационално явление с универсален и извънвременен характер. За средновековните автори рицари са били и Александър Велики, и Еней, и останалите герои от Троянския цикъл. В ранната фаза от развитието на рицарския роман тези популярни герои са били по своему актуализирани, като античните сюжети са били претълкувани в духа на установяващите се рицарски ритуали и добродетели.
Еднотипността и космополитичността на рицарството са допринесли за бързото прехвърляне на и без това твърде неустановените по онова време граници, като в началото на XIII в. келтско-бретонските сюжети се разработват с увлечение и от германски автори, а по-късно преминават и в Испания и Португалия. Всичко това в значителна степен предопределя сюжетостроенето и оформянето на време-пространството в рицарския роман. Централен е мотивът за пътуването, но за разлика от античния елинистически роман, където е резултат от превратностите на съдбата, в рицарския роман той е съзнателен избор на централния герой, който търси подвизи и приключения. Що се отнася до времето и пространството в средновековния рицарски роман, и те могат да бъдат сведени до определени устойчиви схеми. Пространството, където се развива действието, може да бъде приказно неопределено, когато е свързано с легендарното кралство на Артур, но то с лекота може да преминава в не по-малко неопределените пространства на Изтока, с който рицарите се запознават по време на кръстоносните походи. Тясно свързано с неопределеността на времето и пространството в рицарските романи е и наличието на фантастичния елемент в тях. Но фантастичното не се дължи само на източната екзотика, макар в анонимния „Роман за Александър“ несъмнено да има твърде много от източните легенди и предания. То присъства и в келтските мотиви, където действието се развива в легендарната страна Логр, владяна от крал Артур. Изобилието от фантастични мотиви е особено характерно за романите на Кретиен дьо Троа. В „Ивен, Рицаря на лъва“ фантастичното е постоянен сюжето-образуващ елемент, съдържа се още в разказа на Калогренант за странното произшествие, случило му се преди години край извора в Броселиандската гора. Едва дочул разказа му, Ивен се отправя в омагьосания лес с намерението да предизвика непознатия рицар. След сражението с Ескалдос Рижия той преследва смъртно ранения рицар чак до неговия замък, където става неволен пленник, търсят го заради убийството на господаря, но получава вълшебен пръстен, който го прави невидим, и т.н.