Френският изследовател А. Фурие разграничава два типа рицарски романи — „роман-бягство“ (roman-evasion) и „роман-огледало“ („roman-miroir“). Според определението, дадено от него на тези два типа, романите на Кр. дьо Троа несъмнено принадлежат към „романа-бягство“, „увличайки въображението на читателя с тайнствена иреалност“. Без да обсъждаме въпроса доколко е основателно това противопоставяне между рицарския роман с фантастична доминанта и романа с по-реалистична фактура, няма съмнение, че фантастичното и екзотичното са важен елемент от художествения свят на Кр. дьо Троа.
Друга особеност на пространството в рицарските романи е това, че привидно линейното движение на героя (и свързаната с него функция на пътя като сюжетоорганизиращ елемент) в края се превръща в затворено кръгово движение със завръщане в изходната точка. Каквото и да прави героят рицар, накрая той се завръща там, откъдето е тръгнал (в творбите на Кр. Дьо Троа обикновено в двореца на крал Артур, чиито барони са Ивен, Ланселот, Персевал и др.). Подобна кръгова цикличност се забелязва и в гениалния роман-пародия на Сервантес „Дон Кихот“, където всеки един от трите похода на героя затваря като в концентричен кръг предишния, но неизменно завършва в неназованото от писателя село на дон Кихот в Ла Манча.
Още по-сложен е въпросът за времепротичането в рицарския роман. С основание изследователите на творчеството на Кр. дьо Троа посочват, че поначало времето в цялата „артуриана“ е не линейно, а циклическо и поради това то има крайно неопределен характер и в неговите романи. Ако до известна степен опростим картината на различните видове времепротичане, бихме могли да говорим за авторово време (т.е. такова, което е определено от гледната точка на разказвача), фантастично време и реално време, като последните две твърде често влизат в противоречие, тъй като фантастичното проявява тенденция към спиране. Подобен мотив откриваме в романа на Кр. дьо Троа „Персевал“ в краткия епизод, когато рицарят Говен попада в омагьосания замък на Иджерна, майката на крал Артур, която го е построила на висока скала след смъртта на съпруга си и оттогава времето е спряло за нея. Иджерна е все още млада и прекрасна, докато синът и Артур е остарял. (Впрочем подобно противоречие между фантастичното (митическо) и реално време откриваме не само в езическите келтски сказания, но и в християнската митология. Достатъчно е да си спомним за най-прочутите варианти на мотива Pieta, разработен от Микеланджело, в които божията майка изглежда като дете пред своя син, понесъл страшното бреме на страданието заради човечеството.)
Фантастичното време се определя от изследователите като терминално (А. Д. Михайлов), тъй като за него е характерно преминаването в реално време чрез твърде често срещания мотив за преодоляване на някакво магическо заклинание, чрез което времепротичането е спряло.