Внезапно осъзнах, че не съм сам. Навярно някой друг също бе решил да се поразходи за отмора в гората. Продължих по тясната пътека и когато се разнесе ново пращене от счупена клонка, придружено от шумолене на сухи листа, усетих, че между плешките ми избива студена пот. Първичният страх ме сграбчи без предупреждение. Изведнъж се изпълних с необяснимата увереност, че който и да вървеше след мен, смяташе да ми причини нещо лошо. Мрачните ми опасения се засилиха, когато отново изпука клонка и чух познатите стъпки, този път по-наблизо. Но колкото и да се взирах между дърветата, не видях нищо да помръдва.
Ускорих крачка. За мое облекчение звуците зад гърба ми престанаха. Започнах да дишам по-леко, после дъхът ми секна, защото приближаващите се стъпки се разнесоха отново, този път някъде пред мен. Застинах на място. Но приливът на адреналин ме накара да се раздвижа. Тръгнах заднешком. И пак се вцепених, понеже чух, че и зад мен има някой. Обърнах се, готов на всичко.
И примигнах от изненада, защото се озовах пред пишещата машина на бюрото си. Живото ярко преживяване се оказа просто сън, по-точно дневен кошмар. Толкова се бях вглъбил във фантазиите си, че се бях откъснал от заобикалящата ме действителност. Разходката из дебрите на моето въображението ми се бе сторила съвсем реална. Никога преди не ми се беше случвало подобно нещо. Това ме накара да си припомня думите на Клас: „Истинският ти страх е като пор, който се мята из тунелите на съзнанието ти, обезумял от мисълта да не го откриеш.“
„Но понякога е възможно да се доближиш до него“ — казах си аз. Видението със сигурност ме бе изплашило. За какво всъщност бе то? А какво щеше да се случи след това? Нуждата да науча продължението му ме накара да осъзная, че в досегашните ми разкази липсваше тръпката на неизвестността. Действието в тях беше лишено от напрежение. Нямаше нов поглед върху нещата. Никога не бях срещал ситуация като тази, която бях сънувал, описана в книга. „Избавление“ на Джеймс Дики щеше да се появи цели три години по-късно. Романът от 1970 за едно ужасяващо пътешествие с кану през горските дебри изненадваше читателите с новия си подход към страха. Но през 1967 година, преди появата на „Избавление“, аз бях открил този подход по свой собствен път. Като капитулирах пред проблема как да бъда писател, аз му позволих по метода на Зен да се реши сам.
Обхванат от нов прилив на енергия, незабавно се заех да опиша съновидението си, за да открия как продължава. Нарекох разказа „Ловецът“, визирайки главния герой, който една сутрин отива на лов в гората и там се сблъсква с друг ловец, който се интересува от по-различен вид дивеч. Тази история бе написана доста преди серийните и наемните убийци да станат предмет на художествената литература и когато я връчвах на Филип Клас, той сигурно бе усетил вълнението ми, защото я прочете много по-бързо от останалите ми разкази. Обади се по телефона и ми предложи да се срещнем в четири часа следобяд в едно кафене. Това се оказаха най-изключителните следобед, вечер и нощ в живота ми.
Първо, Клас ми каза, че е изненадан и заинтригуван от новия ми разказ, който бил съвсем различен от всичко, написано от мен до този момент. После ме попита дали съм чел Джофри Хаузхолд. Поклатих отрицателно глава.
— Джофри кой?
— Английски автор на съспенси1 — отвърна фантастът. — Двата най-известни романа на Хаузхолд са „Престъпник“ (1939) и „Наблюдател в сянка“ (1960), вторият от които се разказва за един англичанин — наемен убиец, който дебне Хитлер в навечерието на Втората световна война.
По-късно прочетох въпросните книги и открих известна прилика с моя разказ. Силата на прозата на Хаузхолд се криеше в описанието на страха от неизвестното. Колкото по-изплашени и уязвими бяха героите, толкова повече се идентифицирах с тях. Отново онзи пор в съзнанието ми.
Невежеството ми относно творчеството на Джофри Хаузхолд показваше отново колко ограничен съм бил. До този момент не бях чел нито съспенси, нито каквато и да е друга популярна литература. Желанието ми да стана писател беше плод на възхищението ми от сценария на Стърлинг Силифант за телевизионния сериал „Шосе 66“, който вървеше на екрана през периода 1960–1964 година. Разказваше се за двама младежи, които пътуват с кола през Съединените щати, водени от желанието да опознаят Америка и самите себе си. Силифант комбинираше действието с размисли. Но в стремежа си да му подражавам, аз бях наблегнал повече на размислите, отколкото на действието. След като бях изучавал литература години наред в колежа, до такава степен бях повлиян от Хоторн, Мелвил, Фокнър и други класически автори, че разказите ми бяха банални и подражателни, и то в буквалния смисъл на думата. Нищо повече. Затова реших да прочета колкото се може повече популярни романи, като започна с Хаузхолд — щом възнамерявах да пиша истории с напрегнато действие, щеше да е най-добре първо да се запозная с творчеството на авторите на съспенси, за да избегна всякаква случайна прилика с произведенията им.