Както бе казано, Балканската война, завършила тъй трагично за българския народ, отваря в поетическия свят на Траянов нова страница, показва и реално темата на „гибелта“. В пълния разгром на „народните идеали“ (не в смисъла на великобългарския шовинизъм на обезумялата буржоазия, а в аспекта на неговия „месианизъм“) той намира оправдание на своите предчувствия, на своето „пророчество“ за трагичната съдба на българския народ, предопределен между Изток и Запад да бъде страж на свободата и цивилизацията, застрашени от източните варварски орди.
В стихотворението „Тайната на Струма“ Траянов е отразил като никой друг наш поет жалостта, скритите сълзи на народа, плача на природните стихии от настъпилия погром, истинската национална бездна:
В мълчанието на природата „само изворът извира на дълбока страшна скръб“. И отново в съзнанието на поета отеква ехо от далечно минало:
И после — чисто човешкият завършък на драмата, нейният траурен край:
Тук се долавят ноти от трагичната музика на Шопен.
В стихотворението „Смърт в равнините“ падналият смъртно ранен далеч от родния край български войник в полусън премисля:
Стихотворението е посветено на Панайот Киселков, паднал в сипеите при Чаталджа, приятел на Траянов, и изразява едно общо чувство на протест срещу войната, която поставя хората в най-неочаквани, трагични положения:
5
Един толкова дълъг път на творчески лутания не може да не завърши с вътрешно разрешение, с разтворена спокойна страница. Макар че и тук бушуват вълнения, но вече от по-друг характер, проблясъци на реалния свят. Това е ликвидацията на една борба, завършила без победа. В душата си поетът вижда, че се е сражавал с вятърни мелници, но търси утеха в съзнанието, че е стигнал невредим до равносметката: „Романтични песни“ (1925). Тия песни започват със стихотворението „Май“: и тук, както някога, „високо чучулига плува, припламват леките крила“. А едновременно: „Не питай защо потъмняха лъчите на светла любов.“ В „Среднощният вятър“ поетът разкрива сякаш развръзката на живота си:
„Романтични песни“ са епилог на чувствата, залез на страстите, прегаряне на болките, когато „над гроба на щастие бледно дремливо се сипе спокойния сняг“ („Солвейг“). Чудно и възхитително! Двойствено и еднолично! „Романтични песни“ са сякаш ехо на „Сън за щастие“ от Пенчо Славейков, с тази разлика, че в „Сън за щастие“ носталгията е реална. осезаема, докато у Траянов се борят по-дълбоки чувства за самота, погребана любов, смърт…
В такива стихотворения като „Скитнишка песен“, „Горският чар“, „Росен“ и други се разкрива интимната любов към природата, в чийто багри поетът олицетворява свои душевни тревоги, съмнения, блуждения, мисли за смъртта и т.н. Елементи от народните песни се преплитат с реални преживявания, с един подтекст, който говори за пантеизъм в най-чистия смисъл на думата. За това нашепва стихотворението „Малка балада“, една от скъпоценните перли на поезията ни: