6
Би трябвало да се види живият човек зад поета, за да ни станат ясни много забулени в словесни мрежи изповеди на твореца. Един портрет, рисуван от видния наш живописец Борис Георгиев, ни дава дълбоко съсредоточен в себе си образ, реалистичен по изпълнение и излъчващ чудно духовно съдържание, сякаш отражение на знаменитите романтици от хайневски и байроновски тип. И още нещо: досещаме една духовна атмосфера, която витае около образа, обгръща го от всички страни и му дава израза на покой и съзерцание.
„Това голямо дете“ — тъй го наричаха приятелите му: той наистина издаваше една видима безпомощност в живота, пълно пренебрежение към фактите, независимо дали са благоприятни, или не за него. Измислицата и правдата живееха в съзнанието му в най-тясна дружба. Въображението му даваше свой облик на нещата и събитията, свое съдържание. Оттук — противоречивостта между постижимо и непостижимо, между първично и цивилизовано в чувствата, всекидневното препъване в невидими прагове.
Индивидуализмът като школа през неговото студентство във Виена оставя в творчеството на Траянов главно образа на героя, но не героя от типа на Наполеон или Цезар, а на героя — творец, създател на духовни ценности. Особено под влиянието на Карлайл и неговата апология на героичното в историята, както и на Ромен Ролан в неговите „Героични биографии“, Траянов дири в живота на хората на изкуството някаква „обреченост“ и величие въпреки слабостта им (пред силните от „мира сего“), път за усъвършенствуване на човека. В последната му книга „Пантеон“ проличава стремеж да се изгради някакъв „култ“ към тия „представители на човечеството“. При това в техните „съдби“ той като че ли чувствува приобщена и своята съдба.
Безспорно слабост на тия поеми — оди са приповдигнатият тон и еднообразна патетика, известна загуба на художествено майсторство, както и някои преувеличения в чувството за мярка. Изрази като „певецо горд“, „Дух могъщ за бран и власт роден“, „познах те аз по царственото чело“, „по твоя меч, заграбил в битки смели съкровища от скрити чудеса“, „по твоя ръст железен“, „по герба горд“, „по твоя лик от ада обгорял“ — звучат твърде фалшиво в едно обръщение „Към поета“.
Тоя дух господствува в цялата книга, затова с известно съжаление ние ще преминем към друг проблем — към отношението на поета към любимите му образи в поезията, към писателите, които са изградили неговия вътрешен поетически свят. Между имената, които го вдъхновяват, на първо място стоят Байрон, „велемощния вестител“; Хайнрих Хайне („Не е ли съвестта ти бурна причастие и в наши дни!“); Пейо Яворов („Не стихвайте, думи прощални, на лебеда в скръб ослепял“); Иван Вазов („И страшната орис на своето царство той всуе се мъчи с молби да смили“); Пенчо Славейков („О, спи, иманярю, до живия извор …по своята гусла сълзите нанизвай“): Перси Биш Шели („Тъй беден е животът от красота и радост, тъй малка е земята за толкоз много скръб“)…
В горните цитати има нещо характерно за тия творци, но то е малка звездица в мрака на общи параболи и сравнения, където се губи големият образ на Христо Ботев, Джакомо Леопарди и още редица други.
Траянов не е забравил титаните на руската поезия: Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Блок. Те живеят в съзнанието му, всеки със своя характерна черта, на която читателят се радва като на нещо по-близко, отколкото например в „Радостният син“, посветено на Уолт Уитман („Чия, чия е песента, не е ли на земята?“), или „Ангелическият“, посветено на Джон Кийтс, в „Смъртта на Осиян“, в „Карпатският вятър“, посветено на Шандор Петьофи, където трябва да гадаем смисъла на поетическото ясновидство.
Александър Блок е наречен в посвещението „великият бард на революцията, рицарят на прекрасната дама“. В подтекста на стихотворението предусещаме стъпките на червеноармейците от известната поема на Блок „Дванайсетте“ и как невидимо пред тях витае видението на Христа. Нашият поет вижда в това видение образа на самия Блок.
Той нарича Лермонтов „последният Прометеид“ и го свързва с Кавказ, „другар небесен“, „над чийто снежни океани, над Казбек, стръмен и мъглив, духът на вечното изгнание витае горд и мълчалив“.
Некрасов… поет „на обич и печал“, който живее в сърцата на „плачущи души“:
Некрасов… благоговейно скланя поетът чело пред гения, пред „сърцето на бледния Некрасов“, за да завърши с надеждата: