Марко Минков
Предговор към втори том на „Уилям Шекспир. Събрани съчинения“
Събраните в този том комедии са написани приблизително между 1596 и 1600 година — т.е. през периода, когато Шекспир е постигнал вече своето майсторство, а още не е поел пътя към трагедията. Те са все още изпълнени с жизнерадостния дух на Ренесанса в неговия разцвет, макар че тъкмо през тези години се забелязва прелом в общия светоглед на времето. „Кризата на хуманизма“, която обхваща цяла Западна Европа, се разразява в Англия с особена сила и нейните повеи, преди да се отразят по-силно в Шекспировите трагедии, намират все пак известно отражение и в тези комедии, особено в последните две. И все пак това не изменя основния им тон: той остава весел, безгрижен и лъчезарен.
Причините за кризата на хуманизма са сложни и разнообразни. В Англия специално тя съвпада с една икономическа и социална криза, което е навярно обяснението за особено резкия обрат в литературата, който се забелязва тук. Тежката епидемия от чума през 1592–1593 година — същата, която довела до затварянето на театрите и принудила Шекспир да се отдаде на епическа поезия — нанесла тежък удар на народното стопанство. Последвали я редица неплодородни години поради страшните дъждове, за които се споменава в „Сън в лятна нощ“. Цените се покачвали и омразните спекуланти с жито ги покачили още повече. Заплахата от нов опит за испанско нахлуване продължавала да съществува въпреки победата над Армадата през 1588 година и за кратко време данъците били утроени, за да се посрещнат нуждите на флотата. Дюнкеркските пирати сериозно разстройвали търговските връзки с материка, а изгореният от испанците пристанищен град Анверс се възстановявал вече и почвал отново да съперничи на Лондон като търговски център. Дух на недоволство почвал да се чувства. Главен прицел на острите критики били монополните права в търговията, раздавани от кралицата. Замислени първоначално като средство за поощряване на инициативата, те вече били изиграли ролята си и по-скоро спъвали свободната търговия и изкуствено поддържали високите цени; а освен туй пестеливата кралица била открила в тях евтино средство за възнаграждаване на своите фаворити. От това популярността на Елизабет, дотогава издигана в кумир, силно пострадала. Последният парламент, свикан от нея, проявил изключително непокорство, като настоял за премахването на монополите. Кралицата, винаги много чувствителна към исканията на гражданите, побързала да отстъпи. Но в здравата крепост на тюдорския абсолютизъм, основан върху мълчаливото съглашение между короната и буржоазията, се била появила първата пукнатина — начало на разпада, който по-късно, при неумелата политика на Стюартите, довел до пълното срутване на системата и до буржоазната революция.
Духовната криза обаче не е само английско явление и не може да се обясни само с местни фактори. Разочарованието на времето се дължи преди всичко на несбъдването на светлите надежди, възбудени от хуманистите, и на скептицизма, породен от новите открития, които поставяли под съмнение приетите дотогава истини. В Англия, още преди борбата около монополите да достигне своя връх, към 1594 г. една вълна от сатири започнала да залива и книжния пазар. Предводители на това движение били все млади мъже, току-що завършили или още незавършили университета: Дън, Хол, Марстън, Мидълтън и други. То взело такива размери, че през 1599 година властите се намесили, заповядали да се изгорят всички сатири и епиграми, намиращи се у книжарите, и забранили издаването на други. Не че в тези сатири имало нещо, което би могло да засегне пряко държавата или строя; дори признатите язви на времето, изнасяни неведнъж преди това — ограждането на общинските мери, спекулата с жито, корупцията на чиновниците, монополите, — рядко се споменават в тях. Това, което дразнело, бил непристойният тон на тези сатири. Младите недоволници наистина нямат никакви определени позиции или искания. Те нападат с еднаква злъчност граждани и аристократи и бичуват най-общи пороци — разкоша, сребролюбието и най-вече разврата; използвайки като образци римските сатири на Ювенал, Хораций и Марциал, те дават поредици от скици и портрети на най-различни типове, като сами вземат позата на меланхолици, разочаровани и отвратени от общата поквара. Шекспир в лицето на Жак от „Както ви харесва“, написана по времето на самата възбрана, ни дава портрета на такъв меланхоличен сатирик, и то в не много ласкава светлина, като влага в устата на княза една остра преценка за дейността му: