Докато Точилко критикува от становището на ограничения ум, Жак критикува от това на изтънчения интелигент и не заради смеха, а за да намери храна за черногледството си. Но макар и образован, той също не е умен. Критиците от епохата на романтизма са чували в него гласа и мъдростта на самия Шекспир; но мъдростите му са изтърканите баналности на времето и прочутото му слово за човешкия живот е едно отрицание на живота, напълно уместно в устата на такъв меланхолик, но не и извор на мъдрост. Той е толкова влюбен в себе си, че не вниква в това, което му се говори: пада веднага в клопката, когато Орландо му казва да погледне в потока, за да види шута в него, и на упрека на княза — както видяхме — изобщо няма отговор, а се заплесва по съвсем друга тема. И все пак Жак, колкото и да го нападат другите изгнаници, не е напълно отрицателен образ; стрелите му често улучват, истинска злоба няма у него, той предпазва Одри от мнимия брак, който й готви Точилко, и в края нему се пада честта да даде преценка за другите и да ни предскаже бъдещето им. И макар че и той като Точилко намира за глупаво човек да напуска удобствата си, за да гони дивото, и остава също като него незасегнат от идилията на горския живот, той не пожелава да напусне гората.
Така върху цялата комедия играят блещукащите светлини, хвърлени от тези два противоположни и все пак сродни образи. Но от техните уста не излизат никакви окончателни мъдрости, които да осветят цялото. Напротив, по-скоро от това, което те не виждат или не могат да оценят, се оформя нещо като намек за истинските ценности в живота. Тях ние намираме не в изказванията, а в действията на младите хора, особено на Розалинда, най-очарователната от всички Шекспирови героини, която бодро и весело, без хленч и самоокайване приема неволите на живота и се справя с тях. Младите се дирят и намират в гората, но не дирят и не намират себе си, защото те — с изключение на Оливер — нямат нужда от това. Те се вграждат спокойно и щастливо в „гората“ и могат също така щастливо да я напуснат, защото винаги са я носили в душата си.
Героинята на „Дванайсета нощ“ — Виола, е в основата си пак подобие на Розалинда, малко по-нежна, малко по-сантиментална, но способна и тя да обърше сълзите от очите си и да се смее на съдбата, за да я надвие с това. В тази лебедова песен на Шекспир като автор на весели комедии, написана към 1600 година, са събрани като че ли нарочно най-различни мотиви от предишните комедии: бурята, която разделя брат и сестра, припознаването на близнаците и положението на Антонио, привидно изоставен в тежкия миг от този, който му дължи всичко, ни напомнят „Комедия от грешки“. Като героинята от „Двамата веронци“ преоблечената Виола трябва да защитава каузата на любимия пред своята съперница. Оливия надценява силите си, мислейки, че може да отрече любовното чувство, както правят мъжете в „Напразни усилия на Любовта“. Малволио, заставен да мисли, че господарката му е влюбена в него, ни напомня за подлъгания Бенедикт. Като Титания и Фебе Оливия се влюбва в същество, с което любовта за нея е невъзможна; и като Розалинда Виола може да се закълне, че никоя жена не притежава сърцето й. Това събиране на познатите мотиви е накарало някои да виждат в самото заглавие на комедията намек за това, че с нея Шекспир е искал да се сбогува с веселието: Дванайсета нощ — или Богоявление, е последният ден от коледните празненства. Но почти всички тези мотиви се срещат вече в самия източник на комедията — повестта „Аполоний и Сила“ от Барнаби Рич; безбройните им варианти се повтарят в най-различни комбинации в романсите на времето и пълното заглавие на комедията — „Дванайсета нощ или каквото щете“ — е по-скоро израз на веселия дух, който цари в нея. Шекспир едва ли е знаел предварително, че тази ще е последната му любовна комедия. Напротив, той се е помъчил с нея да се доближи донякъде до сатирата на Джонсън и навярно не е продължил по този път само поради неуспеха на своя опит: в сравнение с новата мода комедията му трябва да е изглеждала твърде старомодна и романтична.