Като взел повестта на Рич за основа, Шекспир останал верен на стария си начин да организира действието около един любовен романс. Самата тема би подхождала за сатирична трактовка така, както и за нежната сантименталност, с която Шекспир я развива. Първоизточник на фабулата е всъщност една италианска комедия на интриги, лишена от всякакъв романтизъм. Разработката на Рич е по начало романтична, но с една сатирична жилка в авторовите забележки, която Шекспир отбягва заедно с много от конкретните поводи за сатира. Повестта има за увод няколко размишления върху заблудата като нещо присъщо на човека и върху любовта като главен извор на всички заблуждения — отношение, което по начало трябва да е намерило отзвук у Шекспир. Но в конкретните си оценки Рич е доста далеч от Шекспировия дух. Той осъжда Джулина (Оливия), която е впрочем богата вдовица, загдето отхвърля любовта на благороден княз и се дава на „прост лакей“, за какъвто смята преоблечената Виола, както и осъжда княза, задето, пренебрегнал любовта на хубава благородна дама, се стреми към жена, която го презира. Шекспир нарочно изключва възможността за такива преценки: виждаме неговата Оливия да се осведомява грижливо за произхода на хубавия паж и чуваме вуйчо й да казва, че тя не искала да знае за княза именно защото той стоял твърде високо над нея по чин. А колкото до Орсино, Шекспир пропуска началото на разказа, където при едно посещение на княза в дома на баща й Виола се влюбва в него, но той не й обръща внимание. Пропуснати са и някои други усложнения, които биха хвърлили съмнителна светлина върху Оливия. Джулина се отдава на Себастиан, без да чака благословията на черквата, и забременява от него, а по тоя повод Виола бива хвърлена в затвора. Такива мрачни теми биха подхождали на Джонсън, но биха нарушили поетичното настроение на Шекспировата комедия. Неговите герои грешат, но по съвсем друг начин.
Във всичко това няма никаква отстъпка от основните положения на Шекспировите любовни комедии, но има изместване на ударението. Досега комичното се състоеше главно в неразумното държане на влюбените, в причудливите пози на куртоазната игра на любов, в кокетството, в слепотата на влюбените, в неспособността им да различават привидно от действително. Последният елемент се запазва и сега, дори се засилва. Но това, на което се смеем, не е толкова неразумното поведение на младите под опияняващото въздействие на любовта, колкото неправилното им отношение към нея. Оливия иска да я избегне. Тя е представена като сантиментална душа, която се любува на своята скръб и я въздига в култ; но ние всъщност не виждаме много от това на дело и не сме далеч от подозрението, че нейният отказ от любовта е причинен, поне отчасти, от един неосъзнат мотив; тя не е срещнала още мъжа, когото би могла да обикне. На обратния край на скалата стои Орсино, който, влюбен в любовта, преди още да е намерил и той подходящ предмет за чувствата си, подхранва с музика и съзерцание своята представа за любовта и ухажва избраницата си чрез посредници. Нарочно или не, Виола разобличава кухотата на неговите въжделения, като описва