В сравнение с Шейлок останалите образи от комедията бледнеят и не се нуждаят от особени тълкувания. Строго погледнато, логиката на събитията ни представя романтичния герой Басанио като малък мошеник, който иска да оправи опропастеното си състояние с богата зестра. Но голяма част от магията на Шекспир се състои в това, че от образите на неговите герои лъха една атмосфера, която е по-силна от впечатленията, породени от постъпките им; и ако изобщо решим да съдим този млад принц от приказките, най-лошото, което ще намерим в душата му, е известно младежко лекомислие. Думите му към Порция и поезията, в която са облечени, са пропити с едно стаено възхищение, едно скромно съзнание за нейното превъзходство и ние чувстваме, че у него любовта е напълно изтласкала всички мисли за зестрата й. Освен това приятелството му със сериозния Антонио ни служи като гаранция за качествата му. Самият Антонио — още преди Жак — е обхванат от модната меланхолия, без обаче да показва нещо от злъчността на младите сатирици. И всъщност тази меланхолия стои като загадка над цялата драма. Ние виждаме, че тя разрешава много от чисто драматургичните проблеми, които са стояли пред Шекспир. Може би не е толкова важно това, че чрез нея още при първото появяване на Антонио той се откроява от другите, които обикалят Басанио; или това, че тя косвено осветява и характера на самия Басанио. По-важното е, че тя служи да смекчи напрежението на голямата сцена в съда. Меланхоличният Антонио стои безучастен към своята съдба, примирен с нея, и по този начин тя се вижда и на нас по-малко страшна; така ние можем да съсредоточим вниманието си върху двубоя между Порция и Шейлок и да се отнесем към него малко повече като към интелектуална игра, И все пак не можем да прогоним подозрението, че няколко години по-късно Шекспир би съумял да вплете по-добре тази меланхолия във фабулата на драмата. Изказана е мисълта, че Антонио предчувства вече предстоящата раздяла със своя приятел и затова е тъжен, но Шекспир сам не прави никакъв намек, който би ни навел на такава мисъл. Той оставя меланхолията на Антонио да виси във въздуха като нещо без причина и без следствие.
Въпреки всички средства, с които Шекспир смекчава въздействието на сцената пред съда — той дори ни подсказва, че изходът ще бъде щастлив, щом като Порция се заема със защитата, — тази сцена остава твърде силна и твърде близо до трагичното, за да представя задоволителен завършек на една комедия. Още Фиорентино бе измислил историята с пръстените, за да разсее тягостното впечатление от нея, и Шекспир в последното си действие не само използва тази весела случка, но я въвежда с едно лирическо отстъпление, достойно за „Сън в лятна нощ“, изпълнено с омаята на лунната светлина, с една млада и нежна любов, със сладка музика и с приказното очарование на Белмонте. Така след всички бури и неволи на живота изниква за нас още веднъж в пълния си блясък светът на Шекспировите комедии, светът не такъв, какъвто е, а какъвто би могъл да бъде, ако човеците се вдъхновяваха от идеите за хуманност и красота и съумяваха да изберат ковчежето на истинското щастие.