Следващата поред комедия — „Както ви харесва“, е написана през 1599 година — тъкмо по времето, когато властите издали забраната срещу сатирите и епиграмите — по пасторалния роман на Томас Лодж „Розалинда“ (1590 г.) без много съществени изменения във фабулата. Най-важните от тях са прибавянето на двата предимно статични образа на коментаторите: меланхоличния сатирик Жак — олицетворение на новата мода, — и шута Точилко; а също така и изхвърлянето на всички любовни сцени между Целия и Оливер заедно с приключенията, които водят до тях. Тенденцията на мнозина критици в последно време е да виждат в комедията едно разглеждане или преоценка на пасторалната традиция, което едва ли е правилно. Темата се засяга наистина и като имаме предвид характера на „Розалинда“, не би могла да остане незасегната. Традиционните възхвали на овчарския живот, далеч от притворността и интригите на двореца, са запазени и не се отричат. От друга страна, Шекспир нямаше да бъде Шекспир, ако покрай тези възхвали не беше прокарал и една леко иронична жилка, с която обръща внимание и върху условността на тази традиция. Корин служи да ни припомни, че истинският живот на овчарите е по-тежък и по-малко поетичен, отколкото ни го представят пасторалните еклоги; и на традиционната овчарка от пасторалите — Фебе, Шекспир противопоставя една по-реалистично нарисувана селска девойка — Одри — ограничена, тъпа и без представа за тънкостите на петраркизма, с които Фебе се кичи. Но Корин не е нито тъп, нито ограничен и при размяната на мисли върху селския живот здравият разум на селянина явно надделява над остроумните софизми на дворцовия шут. Шекспир, както обикновено, не взема определено становище, а осветлява въпроса ту от една страна, ту от друга, като ни оставя да преценим всичко сами. Но в драмата като цяло тази тема заема странично място: тук на пасторалния елемент е дадена много по-малка тежест, отколкото в романа на Лодж, и в центъра на цялото стои пак любовта.
Повече от шейсет години преди появата на тази Шекспирова комедия Джон Хейууд бе написал една „Игра за любовта“, в която са представени всичките пермутации на възможните отношения в любовта и нелюбеният влюбен спори с любената невлюбена кой е по-нещастен, докато любеният влюбен и нелюбеният невлюбен разискват кой е повече за завиждане. Няма основание да се смята, че пиесата е била позната на Шекспир, но и у него срещаме същите пермутации, а освен това и най-различни по качество и степен видове любов: безплътния петраркизъм на Силвий, нормалната любов на Розалинда и Орландо, плътското влечение на Точилко. Излишно би било при това разпределение на ролите да се спираме върху отношенията между Целия и Оливер, тъй като те биха представили само разновидност на нормалната двойка — техните роли като влюбени са сведени до минимум. А всичките останали двойки извършват по познатия вече начин най-различни глупости под въздействието на любовта — Фебе играе гордата и жестока хубавица от петраркистичната традиция, тя не може да оцени вярната любов на своя обожател Силвий, а пада в плен на момъка, който я нагрубява, безразличен към нейните чарове — едно положение, което драмите и романсите на времето повтарят в безброй варианти. Към Силвий Шекспир е значително по-жесток от Лодж и докато прототипът на влюбения овчар, мислейки само за щастието на своята любима, самоотвержено отстоява каузата на Фебе пред мнимия Ганимед, Шекспировият Силвий се оставя да бъде излъган от любимата си и й носи писмата, без да подозира истинското им съдържание. На Розалинда много й се ще да играе като Фебе ролята на жестока хубавица. Тя не се издава пред своя любим и го разиграва и подиграва почти така жестоко, както Беатриче прави това с Бенедикт, за да го научи на всичките пози, предписани от петраркизма. Но Орландо не е много податлив материал за такива игри. Както и Силвий, той не може да прозре истината през булото на привидното3, но той е все пак достатъчно трезв, за да не си отрови живота с въздишки по онова, което е непостижимо. Наистина, както подобава на млад влюбен, той окичва дърветата с не много сполучливи сонети, но петраркизмът му не отива по-далеч от това: той не прекарва нито една безсънна нощ, апетитът му е отличен, страните му розовеят, облеклото му е спретнато и любовта, макар и неудовлетворена, го изпълва с щастие: той не желае да бъде излекуван от нея и приема Ганимед като заместник на своята любима не за да я изтръгне от сърцето си, а, напротив, за да може да се отдаде по-съсредоточено на своите сладки мисли. Лукавата Розалинда се подиграва с него, заплашва го с рога, хвърля съмнение върху силата на неговите чувства — „Мъжете са умирали от време на време и червеи са ги яли, но това не е ставало никога от много любов“ — и обявява, както впрочем прави и Тезей от „Сън в лятна нощ“, всички влюбени за луди; но Орландо е непоколебим в чувствата си. И все пак не на него, а на Силвий се пада честта да даде дефиницията на любовта, с която целият квартет от влюбени двойки се съгласява. Идеите на петраркизма за всеотдайна служба и вярност на кавалера към дамата, както и представите за идиличния златен век на древността, макар и те да са нереални и да можем да им се смеем, крият нещо много ценно и без тях животът ни би бил наистина беден. Шекспир добродушно им се подиграва, но не ги отрича; пред самия олтар на Хименей Точилко може да ни напомни, че повечето клетви за вярност се забравят и че в основата си любовта е животински инстинкт, но това не накърнява за нас нейната красота.
3
Някои критици смятат, че Орландо все пак познава Розалинда в мъжките й дрехи, но поддържа играта, защото му е забавна. Това не само противоречи на много ясните му думи в началото на последната сцена, но и на цялата техника на Шекспир, който никога не оставя нещата, важни за фабулата, само да се четат между редовете.