Артър Кларк
Предговор
към „За времето и звездите“
Всички тези разкази са написани в четвъртинката от века, през която космическите полети се превърнаха от фантастична мечта в една почти банална действителност. През 1948 година, когато написах „Часовоят“, все още не вярвах сериозно, че ще стана свидетел на полет до Луната. Още по-малко пък допусках, че след шест изключително успешни експедиции до нея човечеството ще прекрати изследването на естествения спътник на Земята в течение на поне едно поколение.
„Часовоят“, разбира се, е разказът, който двадесет години по-късно послужи за основа на филма на Стенли Кубрик „2001 година: Една космическа одисея“. В неговия сценарии бяха използвани и елементи на разказа „Среща призори“. Предположението, че върху повърхността на Луната или планетите бихме могли да открием следи от посещението на извънземни същества, днес се възприема съвсем сериозно от мнозина учени. За съжаление провеждането на изследвания в тази насока бе силно затруднено от лековатите писания на някои некомпетентни или недобросъвестни автори.
Сега, когато пиша настоящите редове, радиоастрономите замислено се почесват по тила в търсене на обяснение на някои изключително мощни радиосигнали, които космическите сонди „Вояджър“, изглежда, са открили при доближаването си до пръстените на Сатурн. Може би нейде там все пак е паркирано нещо, което очаква да го открием. Ако предположението ни се окаже вярно, ще излезе, че със Стенли сме допуснали сериозна грешка, когато в новия филм „2010 година. Втора одисея“, преместихме мястото на действието от Сатурн, както беше в романа, на Юпитер. Както винаги става в подобни случаи, само времето ще покаже дали сме били прави.
Автор съм на над сто кратки разказа. Изминаха десет години, откакто написах последния от тях, и се съмнявам дали ще напиша и други. Не се заричам обаче, че никога няма да сторя това. За разлика от романа, представляващ 99 процента усърдно потене, краткият разказ най-често се дължи на 99 процента вдъхновение. Понякога вследствие на озарение са ти достатъчни само няколко часа, за да извлечеш от пишещата машина готовата продукция. Това се случи и с мен, когато написах „Деветте милиарда имена на Бога“, резултат от един дъждовен край на седмицата в Ню Йорк. Гледката от хотелската ми стая бе толкова потискаща, че всяка възможна алтернатива ми се стори за предпочитане пред действителността. Дори и тази алтернатива да бе краят на света.
„Забравеният враг“ също е следствие от надничане през прозореца. В случая става дума за един от прозорците на жилищния блок, разположен на лондонската улица „Грейс ин Роуд“ №88, където от 1937 до 1940 година живеех заедно с Уилям Ф. Темпъл и с покойния Морис К. Хансън. В онези предвоенни години този блок бе центърът на британските любители на научната фантастика и щаб на новоучреденото Британско междупланетно дружество.
В един съботен или неделен ден от последната предвоенна зима наблюдавах през прозореца как виелицата покрива със сняг покривите на съседните домове, когато изведнъж ми хрумна една ужасна мисъл — какво би станало, ако снеговалежът продължи вечно? Резултатът бе разказът „Забравеният враг“. Написах го точно десет години по-късно. Не ме питайте защо. Съвсем доскоро изпитвах известно неудобство от предположението си, че е възможно да настъпят огромни климатични промени за един толкова кратък период от време. Днес научавам, че според мнозина учени един нов ледников период би могъл да се стовари върху главите ни с бързината, описана в разказа.
Моля да бъда извинен, че в настоящия сборник унищожавам света цели пет пъти. За автор на научна фантастика, провъзгласяващ се за оптимист, това е малко прекалено. И все пак поне „Утрешен ден няма да има“ е може би единственият съществуващ хумористичен разказ за края на света. Любопитно ми е да узная дали някой друг писател може да се похвали със същия съмнителен подвиг.
Технологията, описана в „Огънят под нас“, днес вече съществува. Нарича се „акустическа холография“ и се използва за изследването на горните слоеве на земната кора. Чрез нея се получават изображения, много близки до описаните в разказа. Надявам се все пак да не са съвсем същите…
Разказът „Маймуна в къщата“ бе написан много време преди да опозная най-близките ни родственици. Днес обаче, след като общувах с хора като Уошоу и нейните колеги, възприемам идеята за „Pan Sapiens“ съвсем сериозно. Развитието на фабулата може да бъде открито в романа „Среща с Рама“ и в краткия разказ „Среща с Медуза“, включен в сборника ми от 1972 година „Слънчевият вятър“.